Съботно кино

Ако някой ми беше казал преди години, че някога ще ходя сама на кино всяка събота вечер, щях да се изсмея гръмогласно. Но напоследък животът ме изненадва и ме кара да се усмихвам на себе си, както и да се науча да не се заричам.

Някога, отдавна-отдавна, с брат ми спорихме за това кое е по-хубаво – да гледаш филм или да четеш книга. Като отявлен книжен плъх от ранно детство, аз разбира се защитавах тезата, че няма нищо по-хубаво от това да се усамотиш с някоя чудесна кнгига. Филмите ме изнервяха, трудно задържаха интереса ми, въпреки че нямах нищо против ходенето на кино, стига някой друг да ме заведеше, сама не проявявах желание.

След години по един или друг начин работата ми ме вкара в големите лъскави киносалони, с техните пуканки, огромни екрани и студени напитки със сламка. И отново – нямах нищо против да го правя, но сама едва ли бих го избрала за себе си.

От около два месеца обаче, всяка събота вечер ходя на кино. И ми харесва, даже чакам този момент с нетърпение. И то сама, аз, за която някога да седна да пия кафе сама някъде беше неразбираемо кощунство. Това е времето “за мен”, в което мога да мълча колкото си искам, мога да пия кафе седнала, да се разхождам бавно, да не правя нищо или да правя всичко, което поискам преди филма. А после идва магията на тъмната зала, в която съзнанието ми се изключва и остава само историята на екрана. След всяка прожекция се чувствам като рестартирана, заредена с нови сили и готова да тичам и викам до безкрай: “Не яж пръст! Не ближи камъни!”. Толкова малко им трябва на майките на малки деца, да знаете 😆 .

Имам късмет, че в новия квартал, в който живеем има цели две кина. Едното е с по-голяма зала и ми напоня много на кино “Изток”, първия салон, който съм посещавала като дете. В него дават американски и европейски филми и като цяло е силно посещавано. Всъщност залата е пълна до пръсване всяка събота вечер, което ме радва и леко натъжава, напомняйки ми, че старите и хубави софийски кина отдавна изживяха своя залез. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против пуканките и колата в чашка със сламка, но това прашно настроение, което не толкова лъскавите киносални имат, е просто незаменимо.

Второто кино в квартала обаче ми е любимото. Всъщност то е културен център, с малка зала за театрални постановки, още по-малка за прожекции и отделна сцена за танцови спектакли. Във фоайето често има изложби, има кафене/бар с прашни кожени дивани и безброй обяви за събития по стените. Всеки път чета обявите и винаги научавам за некое интересно събитие в града, което се рекламира там. Като вляза в сградата усещам как около мен се завихря празнично настроение, пълно с очакване, с вълнението на събота вечер, сякаш е настъпила пролет и във въздуха се гонят слънчеви прашинки. Киносалонът е наистина малък и седалките не са подредени стъпаловидно, та някак неизбежно главата на човекът пред теб леко ти пречи на гледката. На касата може да си купиш напитка в стъклена бутилка, чаша вино, желирани мечета или шоколад. Билетите не са гигантски хартии, принтирани от машина, а малки цветни правоъгълничета, които ти откъсват от ролка. Прожекциите са само на европейско кино, като до момента най-много ми харесват френските. Немските филми леко ме разочароват, в испанските има доста чар. Обичайно не са озвучени на немски (което тук е рядкост), а са със субтитри. Ако трябва да съм честна, почти нямам претенции какво ще гледам, не чета предварително за какво се разказва филма, просто избирам този, който започва в 19 часа.

През последната година ми е трудно да се съсредоточа достатъчно, за да се изгубя в някоя книга, а за мен това е основно условие, за да изпитвам удоволствие от четенето. С филмите обаче е по-лесно, затова и помагат на съзнанието ми да се изключи от обичайните мисли. И така, докато гледам, си почивам, усмихвам се, вълнувам се с историята, храня ума си с нови истории. Хубаво е.

Тази вечер гледах френско-белгийския “Семейство под наем”, симпатична романтично-комедийна история. Беноа Поелворд се очертава да се превърне в един от любимите ми актьори, като всички филми, в които съм го гледала до момента (“Другият Дюма”, “Новият завет”), играе “странен тип” и доста добре му се получава. А Виржин Ефира е прекрасна и непринудена по фрнески, леко небрежна и преливаща от чар. Филмът не е нещо голямо, но пък носи приятно настроение, в него има хумор, лека тъга и самоирония, които оставиха в мен много приятен послевкус.

А след филма, априлската вечер се разгърна уханно и топло, за първи път след дългите студени и влажни месеци. Докато се прибирах към вкъщи с колелото се усмихвах.

You may also like...

1 Response

  1. Ходил съм сам на кино, защото имах дразнители. Коментират ми сцената, занимават се със странични неща телефони, плюскане на пица, даже и заспиване с хъркане. Съгласен съм с теб на кино е по-добре сам. Така поне може спокойно да осмислиш филма.

Leave a Reply