Дневници

12508710_1129856027054515_2152777057269983376_n

В продължение на години, докато бях дете, а след това и тинейджър, си водех дневник. Всъщност много дневници, тефтери с различен цвят и дебелина, обичайно тъмносини или кафяви. По-скоро записвах мисли и чувства, отколкото събития, макар да маркирах и случките, като носители на точно тези импулси. Не се интересувах как точно подреждам думите, не препрочитах назад, стигаше ми това, че докато буквите подскачаха по листа, намирах някакъв път в себе си или канализирах объркаността си, обичайно намирайки решение и утеха. Мълчаливи приятели ми бяха тези дневници. Изпитвам притеснение да ги чета сега, защото онези чувства и вълнения са едновременно изгубени и категорично запазени между страниците. Чувствам се така, сякаш надничам в нечии интимни мисли, толкова съм по-различна. От последното ми писане са минали десет години.

Блогът ми никога не е бил дневник, от една страна дълбоките ми чувства са си моя лична работа, от друга ми се е струвало скучно да записвам просто събития и случки. Тук обичайно публикувам горния слой на мислите си, онзи култивирания. Не знам дали това е хубаво или честно, но в крайна сметка това съм аз и така желая да бъде.

Оценявам обаче, че записаните факти и делнични истории, след време се превръщат в интересни и грабващи нишки от миналото, най-вече за мен. За вас, които четете това, са може би просто напомняне, че животът продължава да ми се случва пълнокръвно, просто не изпитвам такава нужда да го изписвам и канализирам в думи. Не знам дали е хубаво и честно, но в крайна сметка това е положението 🙂 .

През декември Катерина навърши една година. Времето едновременно лети и се спуска бавно, без да има особено значение. Изпекох й бебешка торта, без захар, с крем от тиква и маскарпоне, с кокос и сушени боровинки. Не й обърна много внимание, но пък ние възрастните я изядохме доволно. Няколко дни след това проходи и от тогава светът е неин, всеки ъгъл се изследва, всичко се опитва на вкус, влиза в миялната, пуска ми домати в ботушите, крие си банани в пералнята, упорито се опитва да отвори всички заключени шкафове, сутрин ме буди редувайки целувки с шамари, вечер заспива върху мен или Д., напълно изтощена от безкрайната си разрушителна дейност. Гледам я и си мисля, че е прекрасна такава – неуморна, буйна, любопитна, целеустремена, упорита.

Купих си онази шевна машина за 10 евро и още на първото шиене успях да я разваля. В крайна сметка ремонтът й излезе доста повече, но машината е добра и си заслужаваше. Шия прости неща за К. и шарени несесери с цип за мен и за подаръци. Харесва ми, когато го правя, обичам ръцете ми да са заети.

Нарисувах още няколко картини, които вече висят в нейната стая, която пък придобива все по-завършен вид. Вече си има къщичка за книги от хартиено тиксо, малка маса, хартиени помпони, висящи от полилея, гирлянд от платнени знаменца и птички на стената. Остава да ушия перде и няколко възглавници за пода. Следобед винаги играем там, а на нея й е позволено да рисува с пастели навсякъде. Основно по масата и килима на пода, явно й е скучен сивия му цвят.

Реших, че след година без четене, е време да намеря сили и време за любимите си книги. Опитах няколко пъти, но ми беше трудно да се съсредоточа, а това ме изнервяше и в крайна сметка всичко приключваше много бързо. Накрая реших, че ми трябва някоя любима книга, която съм препрочитала много пъти, за да си спомня усещането за сгушване в познато, старо кресло. И така се получи. Чета отново, основно вечер, когато К. заспи, на хартия или електронен четец, на български, немски или английски. Толкова много интересни книги, а толкова малко време, ех.

Гледах една чудесна театрална постановка и един много хубав френски филм в малкото кино, което е близо до нас. Има нещо прашно и ароматно в залите му, напомнящо ми носталгично на старите софийски кина. Фактът, че отивам до там с колелото и имам време да изпия една бира или чаша вино преди спектакъла, ме кара да се чувствам хубаво.

Зад всички тези хубавини, които цъфтят тихо в мен, се крие обаче нетърпеливото ми очакване февруари да мине и да дойде март. Януари е труден, но февруари всяка година ме изправя на нокти срещу мен самата. Ако това беше дневник, бих искала да се върна към тази страница отново след време и да се подготвя по-добре за лошото си настроение, да прокарам път или предварителни спасителни основи, вместо за пореден път да се изненадвам от това как се чувствам.

Докато чакам месецът да свърши, плета мартеници. И изпробвам всички рецепти за сладкиши с цитросов аромат, които срещна. Грейпфрути, лимони, портокали. Подреждам кухнята. Надписвам буркани. Разчиствам гардероби. Дишам дълбоко и гледам как посадените ми лалета на терасата бавно избуяват.

Понякога това стига, друг път не. Оставям място за всички думи, които бих изредила, ако сега пишех в личния си тъмносин тефтер. Засега обаче ще ги пропусна, защото понякога е по-добре да не позволим на нещо да придобие форма и да заживее свой собствен живот. По-лесно е да си остане скрито и да бъде убедено, че го няма. Или греша?

You may also like...

2 Responses

  1. Жени says:

    Ех, колко се бях затъжила за теб! Липсваха ми думите ти (пък били те от горния на мислите ти). Винаги ми става едно уютно, като те чета, независимо дали е за рецепта, пътешествие, книга. 🙂 А февруари ей сега ще свърши (толкова се радвам иаз, че е най-късият месец).

    • Alia says:

      Благодаря, Жени, и аз се радвам да те видя тук 🙂 ти също отдавна не си писала! При нас вече замириса на пролет, ще оцелея :)) Поздрави!

Leave a Reply