За съзидателността и сребърните нишки на една история

Щом се опитам да проследя как точно се случи тази история, виждам няколко различни нишки, тънко и сребристо просмукващи се във въздуха, които ме доведоха до нея. Самото им раждане така и не съм усетила, но сега ясно виждам светлината им, преплитаща се в мен, усещам пулсирането и раждането им като миниатюрни избухващи зезди в личната ми вселена, незначителни за някой друг, но така вълнуващи и пълнокръвни за мен.

Няколко пъти годишно се събуждам с непреодолимото желание да рисувам. Или да шия. Или да майсторя невзрачни неща от плат, камъчета, клечки и лепило. Няколко пъти годишно успявам да осъществя замислите си и дори да използвам сътвореното. Често идеите ми не се получават по желания начин, но и никак не ме бива да ги доизпипвам. Често се смеем у дома на тях и ги наричаме “ай-ай проекти”. Понякога се получават добре, друг път изпитвам разочарование, докато ги гледам. Понякога се страхувам изобщо да започна, за да не стана за смях, защото не съм достатъчно добра в даденото нещо, защото не харесвам критиката и провалите. По същия начин се страхувам да се спускам шеметно с колелото по стръмни баири или да танцувам пред хора, понеже чувството ми за ритъм няма нищо общо с това на останалия свят. И най-много от всичко се страхувам да пиша.

Страх. И креативност. Две понятия, които винаги вървят ръка за ръка, не сте ли съгласни? Всичко, което правим, сътворяваме, изпяваме, сънуваме, мечтаем, рисуваме, моделираме, шием, печем или говорим е съпроводено от този изначален, необясним и сковаващ сетивата страх, който рядко си признаваме, че съществува. Но той неизменно е там, винаги на рамото, хванал за ръка идеите, които ни спохождат.

Дълги години вярвах, че трябва да се отърва от страха, за да мога да създавам. Че ако той е винаги в мен, нито една идея не може да покълне. И затова много пъти съм обръщала гръб на споходилото ме вдъхновение, понеже страхът е бил прекалено голям и аз не съм успявала да го преодолея. Така страхът е бил спокоен, че нищо в статуквото му не се променя, той е бил с мен и аз съм била с него, между нас двамата вдъхновението плахо и рядко е успявало да покълне.

Преди няколко седмици се преместихме в ново жилище, поръчвахме и сглобявахме мебели, боядисвахме стени, подреждахме. Стените се оказаха снежно бели и това събуди желание в мен да им закача картини. Наличните обаче, се оказаха недостатъчни. При местенето грижливо пренесох и кутията си с бои и четки, която не съм отваряла повече от година – за последен път няколко месеца преди Катерина да се роди, нарисувах два детски мотива за нея. Новото жилище някак неусетно отвори ново пространство и в мен самата. За идеи. За масйторене. И за страх, разбира се.

Преди две седмици посетих изложба, в кояо участваше приятелката ми Ренате. Тя е на 78 години и освен, че рисува чудесно (и ми подарява картини!), умее да шие плюшени играчки, да пише красиво, да бъде добър приятел и да свири на китара. И го прави всеки ден. Когато й казах, че картините й са прекрасни, че е много талантлива, че рисува така красиво, тя сви рамене и ми отговори просто: “Рисувам така, както умея”.

Миналата седмица ни посети циганското лято. Бреговете на Рейн се обагриха в златно, пурпурно, сочно зелено, искрящо жълто и в сивото на облаците. Въздухът беше толкова мек и потаен, че нямаше как всяка сутрин да не излизаме с Катерина, да отиваме с колелото до реката и докато тя подремва в ремаркето, аз да се наслаждавам на картините, които есента рисуваше пред очите ми. През този един час успявах да почета и книга.

Преди малко повече от месец излезе най-новата книга на Елизабет Гилбърт, която си купих още преди да разбера за какво се разказва. Big Magic е написана както винаги в нейния красив и увлекателен стил и разказва за креативността, съпровождана винаги рамо до рамо от страха. Разказва истории за писането, за нея самата, за хора, които е срещала и обича, за възходи и провали, за вдъхновено щастие и загуба на идеи.

Точно тази книга започнах да чета бавно и на порции, докато прекрасната есен се случваше около мен на брега на Рейн. Може би в същия ден извадих и кутията с четките и боите. И силиконовия пистолет. И парчетата плат. И нарязаните тапи от вино.

Виждате ли как сребърните нишки на тези на пръв поглед незначителни истории се събират лека по лека в една плътна и искряща линия?

Снощи стигнах до частта, в която Елизабет Гилбърт казва, че няма значение какво, защо и как правим. Важното е да го правим. Защото всички човешки същества в същността си са креативни, родени са да създават. Във века на новите технологии до голяма степен сме станали мързеливи, работата, която работим не винаги се материлизира в нещо плътно, пишем безброй думи в социалните мрежи, които се стопяват като снежинки и имат точно толкова краткотрайна стойност. Малко хора пекат хляба си. Или си сковават варел за събиране на дъждовна вода. Или си правят сами холната маса. Или рисуват картините, които висят по стените им. Обичайно, защото смятат, че не умеят. Или защото резултатът няма да бъде добър, красив, функционален или смислен. Толкова по-лесно е да купим нещо готово. Или да гледаме телевизия, докато заспим на дивана. Или да скролваме с плаец на телефона из Фейсбук и да се радваме на чуждите идеи. И аз съм от тези хора, о, да и аз. И макар да имам плам и проблясъци с желание да сътворя нещо, обичайно откликвам на този повик веднъж на десет пъти. И аз се страхувам, толкова е просто.

Обаче понеже четох тази книга и понеже бреговете на Рейн са така красиви и защото е октомври, а след него идва ноември, а после любимата ми Коледа, и защото живеем на ново място с атмосфера, която не е запълнена от вещи и очаквания, и понеже тишината на затворените прозорци е така омайна и приканваща и защото Ренате ми каза, че просто рисува както умее и… И така нишките се преплетоха в мен и аз извадих боите и четките и книгата си с уроци по рисуване, където много отдавна бях стигнала до частта, предлагаща ми да разгледам подробно някоя картина на известен художник и после да я нарисувам.

Така се озовах на дивана, съсредоточена в картина на Пикасо. Страхът си беше с мен, но някак с него бяхме сключили сделка този път. Разбрахме се, че няма проблем да остане, но че той няма да участва в моя проект. Аз и Пикасо и неговите образи ще бъдем тези, които ще творим. Той може да се обажда от време на време, да пулсира плътно и настойчиво, но в крайна сметка няма да хваща четката. Или молива. Дори и гумата няма да докосва.

И аз рисувах. Два часа. Нямах други мисли, освен тези, които откриваха картината по нов и непознат начин. Виждах, къде художникът случайно смесил два цвята, може би дори без да иска. Открих, че косата на жената има леко по-различен нюанс от тази на мъжа. Нещо, което с просто съзерцание или консумиране на образа така и не бях забелязала. Открих, че линиите са несързамерни. И че няма как да ги повторя. Тук страхът се обади много настойчиво: “Ами как ще я нарисуваш съшата, та ти не можеш да я повториш!”. А аз му отговорих, че не е нужно да бъде същата. Аз не съм Пикасо, нали? Жената в моята картина няма да бъде тъжна, не успях да го постигна, ще се усмихва леко. Устата на моя Арлекин ще е малко по-голяма и какво от това? Все пак аз рисувам нова картина. А и какво значение има? Някой може да ми се присмее? Резултатът може да е грозен? Кой всъщност определя? И какво значение има. Не, това няма никакво значение.

Важното беше, че сърцето ми пулсираше плътно и уверено, докато рисувах. Че нямах много мисли. Че бях в свят, който харесвам – уютен, шарен, в него звучи ненатрапчива музика от идеи, жужат движенията на молив върху листи, че от моите ръце се раждаше нещо. Малко, красиво, смислено за мен, идея, която придобиваше плътсност.

След тази вечер в мен се настани покой, от онзи вид, който ни застига след утихването на някоя трескава душевна буря. И реших, че рисуването е важно за мен. Не, защото ще ми донесе пари. Или защото ще ставам художник. Не, защото ще си напусна работата, за да обикалям света и да рисувам всичко, което виждам. Не. Просто, защото е нещо, което правя без да натоварвам с очаквания. Правя го, защото, докато се случва в мен, се чувствам щастлива. Защото всеки ден ми носи удовлетворение. Защото научавам нови неща за себе си (не, определено не съм Пикасо и не умея да ирсувам тъжни хора) и защото научавам нови неща за света и образите около мен. Защото имам нужда от него и може би мъничко поне, то има нужда от мен. Не, защото имам талант или нямам талант и не, защото го правя добре или зле. Реших, че няма значение за никого как точно го правя. И дали ще закачам картините си по стените или ще ги струпам на купчина в двора и ще ги подпаля. Моите картини не са интересни за никого, освен за мен и това ги прави прекрасни.

Усещането, което тази мисъл ми носи, ме кара да се чувствам свободна.

Когато човек е изпитал веднъж подобно чувство, еуфорията и вдъхновението от протичащата по вените идея, как би могъл отново да продължи да прекарва живота си в статично положение пред компютъра или на дивана в хола и просто да поглъща чужди осъществени проекти? Колко дълго само консумирането може да ни прави щастливи? Не много дълго, скъпи мои, установих от личен опит. Така сме устроени, да създаваме.

След като отворих символично тази врата в себе си, върху мен се изсипаха безброй идеи. За хляб с много подправки, за шоколадови бисквити, за супа с десет зеленчука и булгур, за свещ, украсена с пръчки канела, за закачалка за ключове, за картини с молив, за картини с бои, за засадени лалета и минзухари. Съвсем случайно видях обява за шевна машина за 10 евро и може би утре ще е моя и най-после ще се науча да шия. Горката Катерина, ще й се наложи да носи рокли, сътворени от мен 🙂 . Дори поезия започна да ми се случва. Случи ми се и тази история в блога, а не съм писала тук повече от 5 месеца. Думите идват сами, след като дочуха, че отново има място за тях в сърцето ми.

Не, определено не искам да водя живот, който просто яде, спи, чете и гледа. Искам ръцете ми да бъдат кални, изацапини с боя или изгорени от горещото лепило. Искам косата ми да ухае на есенни подправки и да вечеряме в захлас брюкселско зеле със сос бешамел, което съм сготвила рано сутринта. Искам по дрехите ми да има петна, които да изпера с направен от мен прах за пране (добре де, може и с купен) и да простра с щипки, които са стояли в платнена торба, ушита от мен. Искам плътност от малко вещи, създадени от нас самите, колкото и както ни е възможно. Да знам, защо този ръб на масата е малко по-крив или олющен. Да знам къде точно шевната машина ми е изневерила и скочила малко на криво, да знам за какво съм мислела, докато съм рисувала тази картина.

Да населявам живота си със съзидателна плътност, точно както моите предци са правили и са ми давали косвено своите уроци. Прекалено дълго ги бях забравила, време е да си ги припомня. И да прегърна пулса на това, за което всички ние сме създадени.

Да бъдем на свой ред съзидателни.

You may also like...

6 Responses

  1. molif says:

    Бъди, прави, радвай – себе си и околните! Като сестра те усещам, огледалце.

  2. Тео Dora says:

    прекрасен текст, Ирина! напомни ми защо не подменяме онази стара, тък-там олющена и леко несръчно боядисана холна масичка, направена от момчето ми малко преди да заживеем заедно. по-често споделяй творенията си!

  3. Лара says:

    Благодаря ти!

Leave a Reply