“Доктор Сън” на Стивън Кинг

15681048737_a441c42802_z

Стивън Кинг е един от малкото автори, които успяват да ме събудят, не, буквално изстрелят към висините на свежото съзнание и да ме държат нащрек през цялото време, докато чета. Поне веднъж годишно препрочитам любими негови книги, особено в моментите, в които искам да спра да мисля за нещо определено или да избягам изцяло от реалността. И понеже и друг път съм писала оди за него, засега ще спра с изразите на любов към стила му и ще се върна към най-новата му преведена на български книга – “Доктор Сън”.

Ако сте чели “Сияние”, най-вероятно знаете какво има предвид автора с думите “да те хване шубето, ама наистина”. Това е един от романите на Стивън Кинг, които са ме плашили най-много (другият е “Играта на Джералд”, който смятам никога вече да не прочета :lol:) и държали най-дълго будна и оглеждаща се в сенките около гардероба, във вслушване в случайни шумове и изобщо чист, неподправен среднощен страх. Е, “Доктор Сън” е продължение на историята, която може би много от нас са си пожелавали, защото са искали да разберат какво се е случило с малкия Дани, притежаващ дарбата да вижда неща, които малко други хора усещат.

Момчето поема по изненадващ и същевременно някак трагично очакван път, опитвайки се да се пребори с чудовищата от детството си и да заличи самия себе си, превръщайки се в мъж, достигнал и подминал дъното. И все пак, и все пак, някъде там в края на безнадеждното, успява да се измъкне от собственото си тресавище и да се закрепи на крехката повърхност на реалността, отваряйки врати, които никога не си е представял, че съществуват. Чудовищата са там, толкова близо, че ако не внимаваш, може и да успееш да ги зърнеш. И Дани решава да се изправи срещу тях, не толкова заради себе си, а заради едно малко момиче.

Хареса ми многопластовата страна на историята, която сякаш ме водеше на разходка из стара къща, чиито стаи крият различни тайни, готови да се разкрият. Всички герои имат да кажат по нещо, дори “отрицателните”, които обичайно са само носители на страх, но този път те също си имаха история, представяйки различна гледна точка. Харесва ми, че и тук улових любимата ми тънка нишка от романите на Кинг, която разказва за момчешкото, носено от всички момчета по света. Или поне от “неговите” момчета.

Две неща в романа не ми допаднаха. Когато става въпрос за преводна литература, винаги съм се чудела защо ако е поредица или даденият роман е продължение на друг, издаден преди години, преводачът не се придържа към използваните термини и думи от първия преводач, а решава да ги замени със свои. В случая “сианието” на Дан се е превърнало в “озарение” и въпреки че това никак не е лоша дума, през цялото време ми бъркаше в очите, защото е различна от онази, с която съм свикнала при четенето на първата история.

Другото, което в началото леко ме напрегна и ми отне част от удоволствието, е рязкото представяне на “фантастичната” част от историята. Обичайно в книгите си Кинг въвежда толкова внимателно и тънко нишката на граничещото със сюрреализма, че почти не можеш да усетиш къде свършва реалното и къде започва истински страшното. Любопитно ми е защо този път е избрал по-рязък похват, но след като свикнах с него, пълното удоволствие се завърна и не ме напусна до края на романа, който прочетох буквално за ден.

Ако очаквате обаче “Доктор Сън” да бъде някой от “чистите хоръри” на писателя, трябва да ви разочаровам. Няма да ви държи будни и напрегнати като “Сияние”, в търсене на скрити образи из сухите клони на дърветата, потракващи голо в нощта. Както казва и самият автор, човекът написал “Сияние” и този, създал “Доктор Сън”, са двама различни души, разделени от времето. Обаче мога със сигурност да ви обещая, че историята ще ви хване здраво за ръка, ще ви води сигурно през цялото време из пътеките си и в крайна сметка едва ли някога ще я забравите, след като затворите последната страница.

You may also like...