Усещане за Мароко

DSC_20131222_153540

След като посетих Мароко за първи път през 2010 година за три дни, си казх, че непременно трябва да отида отново. За по-дълго време по възможност. Мароко е от онези страни, в които дните определено не стигат, правят те ненаситен и търсещ, желаещ и опитващ, гледащ улиците и хората с широко отворени очи. Понякога се случват разбира се и по-трудните моменти, съпътстващи всяко пътешествие, в които разнообразните шумове и аромти ти идват определено в повече и ти се иска просто да се скриеш в хотелската стая за няколко часа.

DSC_20131227_103638

Мароко за мен е едно голямо усещане. Когато мисля за него нямам желание да пиша и разказвам случиа, а по-скоро думите ми се подреждат в настроения за различни мигове, ситуации не по-дълги от няколко минути, полъх на вятър, случайно запознанство, чашка горещ ментов чай, мекотата на узряла мандарина в ръката.

DSC_20131226_144549

Отново пътувахме с ферибот от Испания, този път обаче до Танжер. След това ни очакваха много влакове и няколко автобуса, идеалният начин да се пътува из Мароко. Удобно е, достатъчно бързо, освен това влаковете са специално място, нали? И така започнахме да се случваме във всеки един град от плана ни, малко по малко.

Рабат и океанът

Рабат за мен ще си остане завинаги като мястото, в което сърцето ми беше откраднато от океанът. Градът, медината, суетнята по улиците, колите движещи се сякаш без какъвто и да било ред или правила, вкусът на малките питки, коите една жена печеше пред къщата си, отстъпиха и се скриха неусетно под тежестта на невероятната магия на водата.

DSC_20131222_164106

DSC_20131222_161226

DSC_20131222_164738

И не само ние бяхме запленени от оглушителната сила на огромните вълни. Крайбрежната улица по залез слънце е явно място за среща на влюбени, за разходка, за размисъл, за изпиване на чаша чай, който мъже продават от “подвижни” чайници, за ядене на ядки, за глъчкави и шумни разговори. Изобщо място, където се случва животът и където можеш да го усетиш в пълната му пулсираща сила в юмрука на срещата между човека и природата.

За да разгледате снимките в по-голям размер, натиснете върху тях.

На следващия ден след като напълних сърцето, устните и косата си със солени пръски, се запознах на живо със Светлана, с която се познавахме до този момент само виртуално, тук в блога.

DSC_20131223_114054

Аз и Светлана в слънцето на Рабат.

Тя живее от години в Рабат и беше най-страхотният гид, който само за няколко часа ни показа места, които иначе със сигурност нямаше да успеем да видим, разказа ни безброй интересни истории и ни зареди с много, много позитивно настроение. Благодаря отново, мила ми Светлана, за чудесната ти компания!

За да разгледате снимките в по-голям размер, натиснете върху тях.

Рабат се отпечата в мен, като дълбока стъпка на мида в пясъка, така че да ми се иска да се връщам отново и отново. Там, при соления въздух, там при шумните булеварди, там при нощната глъчка, която сякаш никога не спира.

Ел Жадида и нощната медина

Ел Жадида е малък, не особено популярен сред туристите град. В него има старо португалско селище, близо до морето, което е привлекателно с високите си стени и красивата гледка към океана, който кротко облизва основите му. По залез от покривите на къщите се разкриват огнени облаци, които носят със себе си вятър, тих и пълен с плътни, наситени ухания.

DSC_20131224_094424

DSC_20131223_172447

DSC_20131223_172216

Късно вечер най-оживеното място в града е сука. Там може да се намери всичко – от гореща супа с охлюви, до тажини във всякакви размери, прясно набрани плодове, месо, подправки, дрехи и обувки. Търговията бучи и шуми, сякаш никога не спира, никога не затихва.

DSC_20131224_082300

Отседнали бяхме в типичен местен хотел, наричан дар или риад. Представлява къща на няколко етажа, с вътрешно патио, заобиколено от тераси със стаи, които нямат гледка навън, а само навътре.

DSC_20131224_101714

DSC_20131224_102107

През лятото се запазва по този начин прохладата, но за жалост през зимата е студено и леко некомфортно, особено, ако стаята не разполага с климатик или някакво друго топлещо устройство. Дори и да го има, отнема доста време помещението да се затопли, но това са малки неудобства, които се решават с някой лек спален чувал. При всички случаи този тип хотели са много красиви и гостоприемни, служителите в тях са изключително учтиви и готови да помогнат, предлагат се закуска и вечеря и един по-различен досег с местната култура.

DSC_20131225_200937

Фес и безкрайните улици

Фес е един от най-старите градове на Мароко и трети по големина в страната след Рабат и Казабланка. Старата му част е огромна и е оградена изцяло с крепостни стени, които имат няколко големи входа. Извън тях се простира новата част на града, която е с широки и просторни улици и много коли, но в момента, в който се прекрачат стените, човек се озовава в коренно различен свят. Тесен, препълнен с хора, объркан от безброй завои, в които е незибежно да се изгубиш поне 5-6 пъти, но пък времето сякаш тече по друг начин и те кара да не бързаш за никъде, а просто да вървиш и гледаш, гледаш…

За да разгледате снимките в по-голям размер, натиснете върху тях.

За мен най-интересната част беше онази, в която различни майстории и занаятчии работят пред очите на купувачите. Онези, които създават шалове и платове на огромни станове, грънчарите и продукцията им изпъстрена в синьо и жълто, възратсният мъж, който правеше гребени от кости, обработващите кожи и боядисващите платове, обущарите и килимопродавачите. Те не са там само заради туристите, това е и най-хубавото, че всъщност пазарите са за всички жители на града и именно това ги прави истински и пълнокръвни.

В медината има и обособена част с ресторанти и кафенета, но много по-интересно е да се седне нейде из страничните и по-тихи улички, под случаен малък навес, където мъж на име Мохамед приготвя питки, супа, чай и кафе за продавачите от околните магазини. Лицето му излъчва безкрайно умиротворение и доброта, което се разлива и върху нас, докато отпиваме от силния и горещ ментов чай, с тънък лимонов аромат в листенцата. Така и не намираме общ език, на който да разговаряме, но споделената симпатия е напълно достатъчна, за да се почувстваме щастливи и напълно на мястото сред безкрайната глъчка и шумотевица на Фес.

DSC_20131225_131222

Синята синева на Шефшауен

Последната спирка от пътуването ни в Мароко е синият град Шефшауен, който се намира почти под облаците, високо в планините в северозападната част на страната. До него не може да се стигне с влак, затова се качваме на автобус, който пътува няколко часа безразсъдно бързо из остри планински завои, сред които подозирам на всички пътници ни става ужасно лошо. През цялото време стискам очи и се надявам все пак да стигнем успешно крайната точка, затова и пропускам всички прекрасни гледки, ширещи се покрай пътя.

DSC_20131226_121522

Не си спомням друг път да съм се радвала толкова много при слизането от превозно средство, но е факт, че пристигането ни в Шефшауен е едно от най-щастливите в живота ми 😆 . Наричат го синият град, защото всички сгради в старата му част са боядисани в невероятно красиво искрящо синьо, което пленява погледа и сърцето. Простира се само нагоре и нагоре, което превръща дори и слизането в своеобразно изкачване.

DSC_20131226_165226

Улиците му са пусти рано сутрин, все още притихнали в необезпокояван сън, който изгряващото от близките планински върхове слънце се готви само след миг да разбуди. Когато съм най-отгоре усещам, че почти мога да докосна облаците.

DSC_20131227_162429

Синьото не успява да ми омръзне нито за миг, прекрасно в различните си по-плътни или избелели нюанси, старателно поддържано от жителите на къщите, искрящо весело или пък хладно приглушено под някой навес.

За да разгледате снимките в по-голям размер, натиснете върху тях.

Освен с цветовете си, градът е известен и с прясното си козе сирене и производството на вълнени одеяла и дрехи, които не могат да бъдат намерени никъде другаде в страната. Медината на града е малка, но много пъстра и привлекателна, а храната в ресторантите изключително свежа и вкусна. И макар Шефшауен да е много популярна туристическа дестинация, някак успява да запази достойнството на планинската си тишина и красив характер, с който ми е много трудно да се разделя, когато приключва второто ни пътешествие из Мароко.

DSC_20131227_174743

Но пък си мисля, че със сигурност ще се върна отново, поне още веднъж. Поне още веднъж.

You may also like...