Ода за София

Още през първия ден от кратката ми ваканция в София започнах да си мисля как трябва да напиша ода за нея. Отначало реших, че ще бъде любовна лирика. После си казах, че е прекалено захаросано, а София никак не е сладникава, дори и обвързана с едни от най-хубавите ми спомени. Реших, че няма и да е ода за всички онези неща, които ужасно ме дразнят и които винаги си припомням изключително бързо, някъде около паспортния контрол на летището.

Ще бъде просто ода за София. Такава, каквато е в мен, когато аз съм в нея.

За много хора тя е омразен град и аз ги разбирам. Мисля си, че трябва да са ти се случили много специални неща в нея, да си се родил там или да си лежал поне 143 часа на полянките в Борисовата градина, а тревата да те е гъделичкала по дланите до премала. София има нужда от време и търпение, за да се разгърне под миглите ти и да зашепне на вълшебния си език.

Първият ми осъзнат спомен от нея е как като много малка пътуваме с автобус по Цариградско шосе, аз седя в мама и гледам през прозореца. Виждам бетон и гора и ми се струва огромно, празно и тихо. После ми става лошо и слизаме.

И сега, всеки път, когато си отида, чакам с нетърпение да се озова в някое превозно средство и да се спусна по Цариградско шосе. Хубаво е да бъде привечер. Хубаво е да бъде пролет или лято, за да има отворен прозорец до лицето ми. Хубаво е да виждам как сумракът се гуши в клоните на дърветата, да чувам шума на другите коли, да звучи като прибиране у дома и същевременно като нещо предстоящо, вълнуващо. Вълнувам се, сякаш се срещам с любим човек, а аз просто знам, че ще вървя по “Граф”-а след полунощ и ще си гледам прашните обувки. Знам, че ще ми е достатъчно топло да си разкопчея якето и същевременно ще е достатъчно хладно, за да имам около врата си шал.

Всъщност, разхождали ли сте се около полунощ в центъра на София, в началото на пролетта, когато все още има сняг по склоновете на Витоша, но дните са достатъчно топли, за да пиеш кафе на слънце? Или след някой уморителен горещ ден, когато потта най-после започва да изсъхва по кожата, когато водата е най-студена. Тогава чертите на София омекват. Тогава цветовете й преминават от ярко пурпурно в теменужено лилаво. Или пък в някоя зимна полунощ, когато снежинките се оглеждат тихо и самотно в светлините на “Александър Невски” и бавно ви целуват ледено по устните. Или пък в средата на ноември, когато есента ръми отчайващо безкрайно и на всички обувките пропускат неприятно, а единствената утеха е, че ей там, точно зад ъгъла, със сигурност може да се изпие чаша чай с ром. Това е София, утехата, че дори и след най-неприятния ден, вечерта ще те прегърне меко.

Сега, когато вървя по местата, по които винаги съм вървяла, стъпвам глухо по “Оборище”, присядам на “Иван Вазов”, купувам си сушени плодове от Женския пазар, хващам такси от Поп-а, късам глухарчета от градинката пред блока на нашите, пия кафе на “Мадрид”, чувам думи, думи, които съм казвала или са ми казвали, целувам Д. точно миг преди автобусът да затвори врати между нас, паля цигара излегната на пейка, прибирам се от училище с тумба приятели и вървим от Испанската гимназия към Орлов мост, пия мента с мляко в някоя беседка, обсъждам Ницше на друга пейка и си мисля как всичко това за мен е София. Тя винаги е била там, като декор от стар филм, с леко изхабена кадифена рокля, с лице потънало в сянка, но благосклонна. Дори, когато една от преспите й ми открадна уокмена, дори когато разнебитените й улици са ме спъвали и съм си изкълчвала глезените, дори когато съм я мразела, защото ме е оставяла сама да плача на някой тротоар, дори когато съм се разболявала от безкрайно чакане на 305 за “Младост 3”. Тя просто е била там, безмълвна и шумна, прашна и мокра, хладна и топла, нежна и жестока, чужда и моя.

Само София знае как обичам да сядам на прага на терасата и да мълча с върховете на блоковете. Само там съм чувала нейната уморена, задъхана и прашна музика, изтъркана от пъплещото недоволство долу. Не знам дали е красива. Може би не е. Но е моя, толкова моя, че умирам от любов всеки път, когато си идвам и всеки път, когато си тръгвам.

И си мисля, че одата ми не се получи особено добре. Не е възхваляваща, не е и достатъчно трагична. Може би просто трябва да ми повярвате и да излезете тази полунощ, за да чуете как тихо шепнат улиците в теменужения мрак.

You may also like...