За изпитите

75092_705197406187048_408388695_n

Когато бях на около 16 години, се явих на изпит по испански език, за да получа специален сертификат, който удостоверява владеенето му, от Испания. Спомням си, че тогава учех много и беше някак вълнуващо. Дремвах след училище, след това си правех огромна чаша кафе, сядах на пода в стаята си, слушах Cafe del mar и упражнявах сложна граматика, която никой испаноговорящ така или иначе не използва в ежедневни разговори. Учех в испанската гимназия в София, ходех на допълнителни уроци при една чудно весела учителка и в общи линии за няколко месеца всичко беше само това. Тогава, струва ми се, не оценявах напълно тази свобода да всмучеш цялото си ежедневие само в една посока и цел, които да те погълнат от своя страна до забрава. Резултатите от изпита получих няколко месеца по-късно, по средата на лятото, когато ме беше тръшнал някакъв ужасен летен вирус и в общи линии не успявах дори и името си да кажа правилно. Затова и не знам колко точно се зарадвах на високата оценка, но пък никога няма да забравя еуфорията от ученето.

Когато бях някъде на около 18, се готвех за кандидатстудентски изпит по литература в Софийския университет малко лековато. Бях напълно уверена в способностите си да пиша добре, да изразявам мислите си ясно, имах оригинални идеи и дълбоко в себе си чувствах родната ни поезия и литература. Ботев, Далчев, Яворов, Дебелянов, Димов, Талев, Вапцаров всички те и историите им плътно се преплитат в мен от най-ранна възраст, бяха ми близки приятели и си мислех, че ги разбирам. Всъщност, все още го мисля. Ходех на курс в Софийския университет, имах си и чудна частна учителка, с която прекарвахме много приятни часове в пиене на чай, ядене на годжи бери, пушене на цигари и водене на онези разговори за литература, които карат ума ти да блести и да танцува. Мислех си, че трите изпита, които ме очакват, са просто малко стъпало, на което трябва да стъпя уверено и да изпиша белите листи без да ми мигне окото, точно както бях правила винаги. Получих резултатите от първия в един дъждовен летен ден и бях изумена. Оценката от 3,25 не ми стигаше, за да продължа на следващото ниво в Журналистическия факултет, за там е нужно да имаш минимум 3,50. Не си спомням нито какво си мислех, нито всички объркани чувства, но усещането за разочарование все още е плътно в мен,  повече от десет години по-късно.

Когато бях някъде на около 19, се готвех отново за кандидатстудентски изпити. Този път цялата работа беше някак доста по-мрачна. Бях видяла работата си от миналата година, в която единствената правописна грешка беше една пропусната запетайка, а обосновката за оценката гласеше, че не съм изразила правилно мислите и чувствата на автора, както и че не съм ги подкрепила с чужда критика. Все още вярвам, че за да разбираш едно произведение няма нужда да учиш наизуст чужда критика, но съм сигурна, че оценителите в Софийския университет и до днес не са го разбрали. Тогава обаче желанието ми да уча там беше много силно и затова си казах, че явно трябва да се пречупя и да науча пустите чужди засукани изречения и да ги използвам по предназначение. Тази работа с пречупването никога не ми се е получавала гладко и напълно. Намерих си друга учителка, която не сервираше чай и не пушеше, но пък ми предложи да ми продаде развити от нея литературни анализи, които да науча наизуст. Отказах и си написах сама темите, като се стараех максимално да не се придържам към собствените си идеи. Получих резултатите от изпита отново в дъждовен ден, в средата на лятото. Кръгла двойка. Струва ми се, че не бях толкова изумена както първата година, все пак имах вече някакъв тренинг. Месец по-късно видях работата си, за огъня в стиховете на Христо Смирненски. Явно не бях успяла да се пречупя, а може би неговият огън е толкова силен, че просто не ми е позволил да го загрозявам с наизустени разсъждения. Рецензията беше кратка и гласеше, че изразявам най-вече лично мнение, без да се позовавам на реномирана и стойностна литературна критика. Тогава татко се намеси кардинално, за което винаги ще му бъда благодарна, тъй като аз се бях спихнала като прогнил пъпеш и не знаех какво да се справя. И изобщо, и двамата ми родители винаги са ме подкрепяли в решенията ми, макар и да не са ги одобрявали напълно, за което нямам как да не им бъда благодарна.

От този ден, та чак до днес, ми стана много трудно да си казвам мнението ясно или по-скоро да бъда уверена в него. Да пиша с лекотата, с която пишех, когато бях на 16. Да вярвам в думите, в огъня на изкуството, да вярвам, че имам талант. Това е една много дълга и трудна тема за мен и въпреки че не се смятам за човек с лабилна психика, все още се плаша от пораженията, които родната ни образователна система нанесе върху мен и с които не успявам да се справя. Журналистика учих в Нов български университет и съм щастлива от този факт. Имах много вдъхновени и вдъхновяващи преподаватели и известен брой неприятни колеги, които ми се подиграваха по коридорите, когато някой преподавател похвалеше публично моя работа. Обогатих значително общата си култура, а “занаятът” научих, когато започнах да работя по специалността си. В крайна сметка нещата завършиха добре, макар и не по начина, по който исках. Обаче все още, когато мина покрай Софийския университет, изпитвам детинско желание да го наплюя, мда. Но да се върнем на изпитите.

Когато бях някъде на около 29, разбирай миналия декември, се явих на изпит по немски език, за да получа сертификат от “Гьоте-Институт”, че владея езика на високо ниво. Това е сериозен и труден изпит, затова в началото на есента се записах на курс, който да ми помогне да се подготвя за него. Изпитвах сериозно отвращение от самата идея отново да се явя на изпит, който да ме оцени така, някак цялостно. По същото време започнах и работа, която няма нищо общо с журналистиката, но е много тясно свързана с хобито ми да правя сладкиши и да готвя, която обаче изисква доста ранно ставане, а същевременно вкъщи подготвяхме и нова малка книжка и изобщо ситуацията за четири месеца беше ужасно изтощителна. Не си спомням друг път да съм била толкова уморена, а съм сигурна, че докато учех в университета работех нощни смени в един интернет доставчик, дори и по време на сесия. Имаше вечери, в които, прибирайки се от курс в 22 часа и знаейки, че на следващата сутрин трябва да стана в 4:30 сутринта, просто не намирах сили да си изсуша косата и се налагаше Д. да го прави. Колкото повече учех, толкова повече си мислех, че няма да го взема този пуст изпит, най-вече защото той не се състои от упражнения и тестове, а от задания, които да покажат цялостното ти разбиране и владеене на езика. Което от една страна е много хубаво, от друга реално единствено опитът и продължителното и интензивно общуване с немския могат да доведат до положителен резултат. Официално, на курсове, съм учила немски сумарно около 7 месеца, а в курса ми имаше хора, които живеят тук от около 10 години и боравят с думите плашещо свободно. Придобивайки този сертификат обаче, пред един чужденец се отварят много възможности в професионална сфера и затова си казах, че трябва да преодолея отвращението си. Че не е чак толкова важен крайният резултат, а по-скоро придобитите знания. През декември, когато бяха двата изпита (устен и писмен), нямах абсолютно никакво време да се подготвям вкъщи. Всеки ден работех до 14 или 15 часа, вместо до 12 както би трябвало, а от 18 часа бях на курс. С Д. почти не се виждахме, той планира изцяло коледното ни пътешествие до Португалия и Мароко (разказ предстои, беше невероятно!), а аз основно се стараех да избутам единия ден до следващия. Явих се на изпитите, в началото имах добро усещане, после започнах да си откривам грешки, да се отчайвам, после да казвам, че ми е все тая и пак се връщах в началото. Като цяло нямах никаква представа как съм се справила, но по-скоро клонях към негативен резултат.

Получих резултатите преди две седмици. Отворих плика и тогава разбрах, че немският език може да извиква сълзи в очите не само от яд, докато го учиш, но и от радост. Получих 85 от 100 възможни точки, на което все още не мога да повярвам, като се има предвид, че с колегите ми всеки ден се смеем на някоя глупост, която съм изръсила на немски. И все пак съм мъничко горда от себе си, защото положих много усилия.

Тук някъде трябва да напиша и каква е поуката от цялата тази история, die Moral von der Geschichte. Такава реално няма и същевременно изводи много могат да бъдат направени, както обичайно се случва в живота. Все още вярвам, че знанието и неговото оценяване са субективни понятия. И че знание и талант нямат много общо, макар да вървят ръка за ръка. Ако на първото може да се постави оценка от 2 до 6, то второто си остава неизмеримо и пулсиращо със свои собствени ярки сила и светлина.

You may also like...

18 Responses

  1. 🙂 Браво! Много ми е мило, че те познавам 🙂

  2. Иринче, напомни ми защо мразя литературата- заради пустите литературни критики и анализи на въпроса "Какво е искал да каже авторът?"

  3. cecigrig says:

    Аз не те познавам, но успехът е важен. А вярата в собствените ни възможности е безценна. Продължавай смело напред.

  4. Венелина Читакова says:

    Ирина, ти трябва да пишеш!!! Имаш огромен талнт да пресъздаваш мислите си потолкова красив и ясен начин. За пореден път се убеждавам, че и от най-обикнновена тема можеш да сътвориш нещо толкова вълнуващо и приятно за четене, втъквайки собствения си мироглед и чар!
    Браво за изпита!!! 🙂

  5. Чувствата са взаимни, Зори 🙂

  6. Благодаря много за милите думи, Венелина 🙂 Ще се опитам да се вслушвам в тях всеки ден.

  7. Вики says:

    Леле! Понякога имам чувството, че аз съм натискала клавиатурата 🙂 Истината е, че се опитват да ни превърнат всичките в еднакво-мислещи зомби индивиди, които да не могат да изразят себе си. Затова намирам и блоговете за чудесно място – тук си си ти. Оценяването в България е под всякаква критика, а за мен изпитът по луитература беше същото изпитание. Умирам, когато ме питат “Какво е искал да каже поетът?”, ми на бас се хващам, че не си е помислил и половината от това, което му тикат критиците в думите! Те пък откъде са сигурни, че това е искал да каже? Изобщо, страшно добре те разбирам и те поздравявам за изпита!
    Поздрави,
    Вики

    • Alia says:

      Не съдя изцяло образователната система, много е трудно да се обръща отделно внимание на всяко дете, когато общо в час са около 30 🙂 И все пак, да, смятам, че у нас приравняването, когато става въпрос за сфери на изкуството, е доста популярно. За жалост. За радост е хубаво, че въпреки него, все още има много чудни творци на литературната сцена. Поздрави!

  8. Rumi says:

    Поздравления за изпита! Честно да си кажа, имам специални чувства към немския и винаги се радвам, когато хората го знаят и ползват. 🙂 Знам, че повечето хора не го харесват особено, даже съм спорила с немци, че не, езикът им въобще не е ужасен. 🙂
    Толкова е хубаво, че не си се отказала от писането и от мечтата си заради разни щуротии! Историята ти ми напомни кандидатстването след седми клас, когато ходих на консултация при учителка по литература, една от проверяващите изпитните работи – тя ми каза, че нямам шанс, защото писанията ми нямали научна стойност. 🙂 Очевидно работата ми не е попаднала при нея, защото изкарах 5. 🙂
    И аз като Венелина смятам, че трябва да продължаваш да пишеш още и още! Явно ти доставя удоволствие (това само по себе си е достатъчна причина човек да пише), но и не само това – думите ти са живи, имат душа и докосват хората.
    Поздрави и усмивки от мен!

    • Alia says:

      Благодаря, Руми 🙂 Имам някакво вътрешно съпротивление срещу този език, което сигурно няма никога да преодолея, но пък крайна сметка езиците са само средство за общуване. Благодаря и за милите думи, поздрави.

  9. Juliapulia says:

    Ирина, твоята история толкова много прилича на мои две, че не мога да се сдържа да ти ги разкажа накратко.
    На кандидат-студентския изпит по литература имам кръгла двойка – причината – оценяващите на приемат изказа ми за правилен и трактовката ми на Яворов за подходящата такава.Парадоксът е, че в момента и от години си изкарвам хляба с писане и съм добра. Но тази двойка всъщност беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало, защото тя промени посоката на живота по начин, който аз реално харесвам и одобрявам.
    Дъщеря ми пък цял живот учи немски, направо горката я закърмихме с тоя език, пък нито аз, нито баща й го знаем. Просто така се случи. Тя пък все се въртеше около оценка петица, което за нас си беше съвсем ок, защото детето се блъска и постига само. Миналата година дойде време за сертификат на Гьоте. И, о, изненада – детето беше с невероятно високи резултати, по-високи от тези на отличниците … пък иначе все е за петица 🙂 Ами нека. Изпитите са нещо също толкова относително, колкото целият ни живот и май не трябва да им отдаваме толкова голямо значение 🙂
    А ти пиши и не спирай 🙂

    • Alia says:

      Ха, Юлия, ето още доказателства към моята теза, благодаря ти за тях 🙂 И браво на дъщеря ти! Моята двойка не преобърна в кой знае каква посока живота ми, но се радвам, че при теб е имало този чуден ефект. И ти пиши и не спирай 🙂 .

  10. Nomad says:

    Поздравления за високите постижения във владеенето на прекрасния немски език!
    (И аз искам да направя нивата до С1, но за момента ежедневието ми не позволява да вместя курс).

    Начинът на заучаване и оценяване на литературния материал е просто унищожителен за всяка творческа натура. Дори изтерзания ми опит в кандидатстването след 7 клас ми беше достатъчен. (След гимназията – математика, ура, там няма място за субективизъм.)

    Предполагам, че мухлясалите авторитети, на които се полага да сложат мерило на таланта ти, просто се водят по принципи от едни “хубави” времена, когато от всички хора се е искало да влизат в една и съща рамка и да повтарят като папагали едни и същи критики и мнения.

    • Alia says:

      Благодаря! Много е трудно съвместяването с работа, затова те разбирам напълно.
      Аз понякога си мисля, че може и грешката да е била в мен, защото ако бях подходила към литературата като към задача по математика и просто бях научила правилата, най-вероятно щях да получа желания резултат. За жалост не всичко в живота може да се реши като уравнение, а би било хубаво 🙂 .

  11. Мая says:

    Поздравления за изпита! Браво! За мен немският си остава неосъществена докрай мечта! Но съм му се заканила по-сериозно 🙂
    Исках да кажа нещо за изпитите. Странно е, че точно преди 2 седмици и аз преживях същия “удар” от друг български университет. Като математичка (по душа) досега не съм имала проблеми с изпитите, защото точните науки са си точни – никой не може да оспори резултата. Обаче на сегашния изпит се искаше есе-анализ (малко по-различно, поне за мен). И аз бях потънала в една такава бекрайна върволица от дни-работа-учене-домакинство. Но с много ентусиазъм учех за изпита и в желанието си да покажа как 10 години опит в практиката са ми дали много широк поглед, разработих темите си според моите разбирания. И – щрак – на изпита най-неочаквано бях отрязана. Защото не съм била “прецизна, не съм цитирала точно закона (има се предвид дума по дума, щото аз го бях преразказала) и наличната литература”. За мен беше като гръм от ясно небе – вместо да се оценят допълнителния анализ и по-различните гледни точки, които представих, по-широкия поглед към конкретния сектор, примерите от реалността и изтъкването на най-новите тенденции, изпитната комисия се хвана на липсата на зубрачески умения от моя страна и способност да пресъздавам вече написан текст (при това – юридически!). Добре, че успях да се поотърся от този шок и сега мисля, че дори по-добре е станало, че не ме приеха на даденото място – то просто не е за мен! Затова напълно те разбирам и съм съпричастна към твоите преживявания! Мисля, че качеството на дадения човек се показва именно в контраста на съществуващата посредственост. А тя просто не успява да го оцени!

    • Alia says:

      Благодаря за пожеланията! А този университет наистина явно не те заслужава, щом не могат да оценят богатата и критична мисъл. И съм сигурна, че ще намериш по-добро място. Успех! 🙂

  1. 13 February, 2014

    […] повлияна от поста на Алия, новината за предстояща родителска среща и лекциите […]

Leave a Reply