За изпитите

75092_705197406187048_408388695_n

Когато бях на около 16 години, се явих на изпит по испански език, за да получа специален сертификат, който удостоверява владеенето му, от Испания. Спомням си, че тогава учех много и беше някак вълнуващо. Дремвах след училище, след това си правех огромна чаша кафе, сядах на пода в стаята си, слушах Cafe del mar и упражнявах сложна граматика, която никой испаноговорящ така или иначе не използва в ежедневни разговори. Учех в испанската гимназия в София, ходех на допълнителни уроци при една чудно весела учителка и в общи линии за няколко месеца всичко беше само това. Тогава, струва ми се, не оценявах напълно тази свобода да всмучеш цялото си ежедневие само в една посока и цел, които да те погълнат от своя страна до забрава. Резултатите от изпита получих няколко месеца по-късно, по средата на лятото, когато ме беше тръшнал някакъв ужасен летен вирус и в общи линии не успявах дори и името си да кажа правилно. Затова и не знам колко точно се зарадвах на високата оценка, но пък никога няма да забравя еуфорията от ученето.

Когато бях някъде на около 18, се готвех за кандидатстудентски изпит по литература в Софийския университет малко лековато. Бях напълно уверена в способностите си да пиша добре, да изразявам мислите си ясно, имах оригинални идеи и дълбоко в себе си чувствах родната ни поезия и литература. Ботев, Далчев, Яворов, Дебелянов, Димов, Талев, Вапцаров всички те и историите им плътно се преплитат в мен от най-ранна възраст, бяха ми близки приятели и си мислех, че ги разбирам. Всъщност, все още го мисля. Ходех на курс в Софийския университет, имах си и чудна частна учителка, с която прекарвахме много приятни часове в пиене на чай, ядене на годжи бери, пушене на цигари и водене на онези разговори за литература, които карат ума ти да блести и да танцува. Мислех си, че трите изпита, които ме очакват, са просто малко стъпало, на което трябва да стъпя уверено и да изпиша белите листи без да ми мигне окото, точно както бях правила винаги. Получих резултатите от първия в един дъждовен летен ден и бях изумена. Оценката от 3,25 не ми стигаше, за да продължа на следващото ниво в Журналистическия факултет, за там е нужно да имаш минимум 3,50. Не си спомням нито какво си мислех, нито всички объркани чувства, но усещането за разочарование все още е плътно в мен,  повече от десет години по-късно.

Когато бях някъде на около 19, се готвех отново за кандидатстудентски изпити. Този път цялата работа беше някак доста по-мрачна. Бях видяла работата си от миналата година, в която единствената правописна грешка беше една пропусната запетайка, а обосновката за оценката гласеше, че не съм изразила правилно мислите и чувствата на автора, както и че не съм ги подкрепила с чужда критика. Все още вярвам, че за да разбираш едно произведение няма нужда да учиш наизуст чужда критика, но съм сигурна, че оценителите в Софийския университет и до днес не са го разбрали. Тогава обаче желанието ми да уча там беше много силно и затова си казах, че явно трябва да се пречупя и да науча пустите чужди засукани изречения и да ги използвам по предназначение. Тази работа с пречупването никога не ми се е получавала гладко и напълно. Намерих си друга учителка, която не сервираше чай и не пушеше, но пък ми предложи да ми продаде развити от нея литературни анализи, които да науча наизуст. Отказах и си написах сама темите, като се стараех максимално да не се придържам към собствените си идеи. Получих резултатите от изпита отново в дъждовен ден, в средата на лятото. Кръгла двойка. Струва ми се, че не бях толкова изумена както първата година, все пак имах вече някакъв тренинг. Месец по-късно видях работата си, за огъня в стиховете на Христо Смирненски. Явно не бях успяла да се пречупя, а може би неговият огън е толкова силен, че просто не ми е позволил да го загрозявам с наизустени разсъждения. Рецензията беше кратка и гласеше, че изразявам най-вече лично мнение, без да се позовавам на реномирана и стойностна литературна критика. Тогава татко се намеси кардинално, за което винаги ще му бъда благодарна, тъй като аз се бях спихнала като прогнил пъпеш и не знаех какво да се справя. И изобщо, и двамата ми родители винаги са ме подкрепяли в решенията ми, макар и да не са ги одобрявали напълно, за което нямам как да не им бъда благодарна.

От този ден, та чак до днес, ми стана много трудно да си казвам мнението ясно или по-скоро да бъда уверена в него. Да пиша с лекотата, с която пишех, когато бях на 16. Да вярвам в думите, в огъня на изкуството, да вярвам, че имам талант. Това е една много дълга и трудна тема за мен и въпреки че не се смятам за човек с лабилна психика, все още се плаша от пораженията, които родната ни образователна система нанесе върху мен и с които не успявам да се справя. Журналистика учих в Нов български университет и съм щастлива от този факт. Имах много вдъхновени и вдъхновяващи преподаватели и известен брой неприятни колеги, които ми се подиграваха по коридорите, когато някой преподавател похвалеше публично моя работа. Обогатих значително общата си култура, а “занаятът” научих, когато започнах да работя по специалността си. В крайна сметка нещата завършиха добре, макар и не по начина, по който исках. Обаче все още, когато мина покрай Софийския университет, изпитвам детинско желание да го наплюя, мда. Но да се върнем на изпитите.

Когато бях някъде на около 29, разбирай миналия декември, се явих на изпит по немски език, за да получа сертификат от “Гьоте-Институт”, че владея езика на високо ниво. Това е сериозен и труден изпит, затова в началото на есента се записах на курс, който да ми помогне да се подготвя за него. Изпитвах сериозно отвращение от самата идея отново да се явя на изпит, който да ме оцени така, някак цялостно. По същото време започнах и работа, която няма нищо общо с журналистиката, но е много тясно свързана с хобито ми да правя сладкиши и да готвя, която обаче изисква доста ранно ставане, а същевременно вкъщи подготвяхме и нова малка книжка и изобщо ситуацията за четири месеца беше ужасно изтощителна. Не си спомням друг път да съм била толкова уморена, а съм сигурна, че докато учех в университета работех нощни смени в един интернет доставчик, дори и по време на сесия. Имаше вечери, в които, прибирайки се от курс в 22 часа и знаейки, че на следващата сутрин трябва да стана в 4:30 сутринта, просто не намирах сили да си изсуша косата и се налагаше Д. да го прави. Колкото повече учех, толкова повече си мислех, че няма да го взема този пуст изпит, най-вече защото той не се състои от упражнения и тестове, а от задания, които да покажат цялостното ти разбиране и владеене на езика. Което от една страна е много хубаво, от друга реално единствено опитът и продължителното и интензивно общуване с немския могат да доведат до положителен резултат. Официално, на курсове, съм учила немски сумарно около 7 месеца, а в курса ми имаше хора, които живеят тук от около 10 години и боравят с думите плашещо свободно. Придобивайки този сертификат обаче, пред един чужденец се отварят много възможности в професионална сфера и затова си казах, че трябва да преодолея отвращението си. Че не е чак толкова важен крайният резултат, а по-скоро придобитите знания. През декември, когато бяха двата изпита (устен и писмен), нямах абсолютно никакво време да се подготвям вкъщи. Всеки ден работех до 14 или 15 часа, вместо до 12 както би трябвало, а от 18 часа бях на курс. С Д. почти не се виждахме, той планира изцяло коледното ни пътешествие до Португалия и Мароко (разказ предстои, беше невероятно!), а аз основно се стараех да избутам единия ден до следващия. Явих се на изпитите, в началото имах добро усещане, после започнах да си откривам грешки, да се отчайвам, после да казвам, че ми е все тая и пак се връщах в началото. Като цяло нямах никаква представа как съм се справила, но по-скоро клонях към негативен резултат.

Получих резултатите преди две седмици. Отворих плика и тогава разбрах, че немският език може да извиква сълзи в очите не само от яд, докато го учиш, но и от радост. Получих 85 от 100 възможни точки, на което все още не мога да повярвам, като се има предвид, че с колегите ми всеки ден се смеем на някоя глупост, която съм изръсила на немски. И все пак съм мъничко горда от себе си, защото положих много усилия.

Тук някъде трябва да напиша и каква е поуката от цялата тази история, die Moral von der Geschichte. Такава реално няма и същевременно изводи много могат да бъдат направени, както обичайно се случва в живота. Все още вярвам, че знанието и неговото оценяване са субективни понятия. И че знание и талант нямат много общо, макар да вървят ръка за ръка. Ако на първото може да се постави оценка от 2 до 6, то второто си остава неизмеримо и пулсиращо със свои собствени ярки сила и светлина.

You may also like...