Този филм

slideshow (1)

Истинският Кристофър (не актьора от филма), пред “вълшебния автобус”, автопортрет

снимка: http://www.christophermccandless.info/

Този филм най-вероятно вече сте го гледали отдавна или изобщо не сте чували за него. Поне аз нямам спомен да се е появявал по кината в България през около 2007-ма година. “Into the Wild” разказва истинската история на Кристофър, който малко след като завършва колеж, решава да се откаже от планираното бъдеще за живота си и да поеме по пътя. Накъде? Към Аляска.

Изгаря парите си, нарязва документите си, дарява спестяванията си от 24,000 долара на Оксфам, пътува на стоп, хваща се на случайна работа по пътя, спи основно на открито в спален чувал. Слуша птиците, катери се, плува с каяк, отива в Мексико, вози се на товарни влакове, ловува катерици. Среща хора, с които си стават близки в сърцата, без особено видима причина, тъй като вървят в коренно различни посоки. Най-вероятно мислите им са звучели по един и същи начин. Или той е правел нещо, което и те са искали да направят, но не са имали достатъчно смелост.

Основната му цел е да живее сам сред дивата и сурова природа на Аляска. Защо, може би няма да разберете от филма. Истината е, че Кристофър е стигнал до мечтаните заснежени върхове. Там открива изоставен автобус, “вълшебния автобус”, както го нарича и прекарва в него няколко месеца. Основната му храна е ориз, месо от диви животни, риба от реката. Сам е.

Днес този автобус се е превърнал в атракция и много почитатели на стремежите на Кристофър ходят на “поклонение” в него. Дали е редно или странно няма особено значение, в крайна сметка ние хората правим през цялото време странни неща. Дали това е филм за пътуването, бих казала по-скоро не. Според мен Кристофър е бил изгубил нещо в семейството си, някаква основна нишка, чиято липса се е свързала с характера му и го е направила такъв, какъвто е бил. И макар че по пътя среща нови хора, които стават за него семейство и му показват, че любовта и разбирателството все пак могат да съществуват, предполагам за него е било прекалено късно да се откаже от мечтата си. Или е искал да я изживее първо, а след това да се върне обратно в света на тленното, където често не забелязваме изгревите и не чуваме как страшно бучи реката в планината. Любимият ми цитат от филма са думите, написани от него, между редовете на една книга:  “Щастието е истинско само тогава, когато е споделено”.

Бих казала, че това е странен филм или аз очаквах нещо различно от него. Не става въпрос дали ми е харесал или не. Важното е, че седмица по-късно, все още продължавам да мисля за тази история и тя успя по някакъв начин да промени и собствения ми живот. А това никак не е малко.

Целият саундтрак на филма е направен от Еди Ведър и е невероятен. Ако решите да го изгледате, не четете предварително фактите за живота на Кристофър. А ако решите да не го гледате, просто си пуснете тази песен и погледайте залеза, макар и през прозореца.

You may also like...

4 Responses

  1. Жени says:

    Гледах го преди две-три години и ме разтърси силно. И ме държа седмици. Не бях подготвена за такъв филм, не знаех историята на Кристофър и имаше моменти, в които дори съжалявах, че съм го гледала. Сега не, като се сетя за него, продължава да ми е странен, но не съжалявам, че съм го гледала. Мерси, че припомни 🙂

    • Alia says:

      И на мен не може все още да ми мине, а и всеки ден слушам саундтрака… Определено не съжалявам, че съм го гледала, макар и да е така объркващ и някак болезнен 🙂 .

  2. Xquisite says:

    Аз го гледах заради саундтрака (, защото съм отявлен фен на Еди Ведър 🙂 ). Но, признавам, филмът не ме впечатли особено. Бяха ми интересни срещите му с различните хора, пътуването, но като заби в Аляска вече ме загуби- не знам как можеш да осъществяваш мечтата си, която е живот в дивата природа, без да си изучил елементарни неща за оцеляване. На какво разчиташ? На елфите? Или че лосът ще се самоубие ритуално специално заради теб в удобни спретнати пакетчета, годни за консумация? А може би просто ми е писнало от преекспонирането на хора, променили живота си, щото са мразели до сегашния си, тип “монаха с ферарито”. 🙂

  3. аз и до днес мисля за този филм, три години след като го гледах. още си спомням шапката, дето я закачи на реката. плодовете, дето ги ядеше. изобщо, цялото бягство от западната култура на консуматорство. книгата на John Krakauer по която мисля е правен филмът, също ме впечатли. изобщо, повдига мн въпроси в мен, като
    – от какво имам нужда
    – богата ли съм или бедна
    – от какво имам нужда, от колко
    – къде е границата на комфорта и кое е комфорт и кое – не.

    защо стана така, че хората бягат от вещите, като само преди 50 години тенденцията беше да се ламти за повече?

    ей такива ми ти…

Leave a Reply