Велопътешествие по брега на Северно море – част трета

DSC_20130816_182945

Последната част от велопътешествието ни започва от града на късмета (Glückstadt), малко след като сме пресекли река Елба с ферибот. Това всъщност беше доста изненадващо решение, тъй като до последно идеята ни беше да стигнем до Хамбург и от там да се прибираме с влак към Бон. Обаче гледката на морето и спокойствието на дигата се оказаха толкова привлекателни и никак не ни се разделяше с тях. Затова и продължихме в посока и почти стигнахме до границата с нея.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

Тези дни бяха доста мокри и носталгията вече започваше да се промъква върху пътя, както се случва при наближаването на края на всяко пътуване. На пристигане в Глюкщад ни валя толкова много, че се отказахме да разпъваме палатка в бурята и се приютихме в малка къща за гости, където да си призная топлината и леглото ми дойдоха доста добре.

DSC_20130816_065249

DSC_20130816_055204

Във всяко пътуване има такива моменти, когато наистина просто ти се иска да се наспиш в удобно легло и да можеш да стоиш дълго време под душа. И ако не си даваме подобни почивки от време на време, пътят може да дотежи и да изгуби удоволствието си. Затова и тази регенерираща вечер ми се отрази чудесно, в компанията на бутилка вино и кошничка домашни боровинки, от ферма, която срещнахме по пътя по-рано през деня.

DSC_20130815_133047

Кафе с домашни кокоски – домашно приготвени от собствениците на фермата.

DSC_20130815_133733

На следващата сутрин дъждът е намалял до ръмеж, малкото хора по улиците са се сгушили в якетата си, а когато излизаме от града, не остава нищо друго освен зелена трева, тъмно небе и подгизнали овце. Малко по-късно през деня слънцето отново се показва и омекотява въздуха, цветовете и аромата на морето. От дясната страна на пътя се промъкват малки селца и когато се вглежда по-внимателно в къщите, забелязвам, че всички със сламени покриви. Сламени покриви?!? Дори виждаме как на една къща подменят сламата, покривът е направен от няколко слоя и явно наистина прави добра изолация, щом разпространението на този вид покриви там е толкова популярно. Сламени къщички, а 🙂 .

DSC_20130816_093210

В тази отсечка от пътя попадаме и на най-красивата мелница, която някога съм виждала. Нарича се Едда (Edda) и се намира сякаш по средата на нищото. Около нея пасат гъски и кокошки, на които не им харесва особено да бъдат снимани, тревите се полюшват към стените й, сгушени в сенчеста горичка.

DSC_20130816_140301

Тихо е и някак осанката й, името й, ми напомнят за тъжна любовна история. Може и някога да се е случила такава там, кой знае. Или пък аз да си измисля, но си я представям да бъде мълчалива и горда, разбира се с красив и трагичен край. Странно е как подобни магични места могат да се отпечатат завинаги. И сега, когато затворя очи, мога да се пренаса там и да си спомня как плахо скърца вятъра във витлата й.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

Следобедът се спуска косо и примигва през листата на дърветата. Въртим тихо педалите по безлюден селски път, от време на време минаваме покрай някоя голяма къща. Пред входа на една от тях виждам застлана кърпа, но не обръщам много внимание какво има върху нея. Точно когато отминаваме, забелязвам две момиченца да тичат и да подвикват: “Искате ли да си купите мида?”. Спирам импулсивно и се връщаме назад, а двете Пипи-та вече са седнали пред стоката си, малко притеснени, но делови. “Струват 1 евро или 50 цента”, имаме избор в цената. Д. се пазари – две за 1 евро, договаряме се, той избира бяла, с нарисувана върху нея дъга. Чудя се коя да е втората и по-малкото момиченце ми предлага огърлица от миниатюрна кафява мида, завързана на канап. Възхищаваме се от красотата й и питаме дали имат много клиенти. Голямата отговаря: “Не много, тук рядко минават хора. Но веднъж бяхме на плажа и спечелихме 15 евро!”. Прибираме си сувенирите, разрешават да ги снимаме, пожелават ни лек път, а симпатичното им куче ни изпраща с махаща опашка. Толкова е тихо, че няколко километра по-късно се чудя дали не сме ги измислили. Острите ръбчета на мидичките в джоба ми скърцат приятно и твърдят обратното. Както и ухиленото детство от този кадър:

DSC_20130817_133844

Срещаме и други деца – банда момчета, които причакват на велоалеята, облечени като полицаии и извършват специална проверка. Звъни ли ти звънеца на колелото, имаш ли светлоотразители, спирачките хващат. Освен това искат и по 50 цента на човек за преминаване на тази част от пътя, малко висока такса, ако ме питате, но какво да се прави. Поне разрешават да бъдат снимани 🙂 .

DSC_20130815_160515

Срещаме и стадо бикове, доста развълнувани по адрес на група крави, разделени с ограда от тях. Димитър решава да ги снима и се приближава доста. В началото не му обръщат особено внимание, след което обаче се вторачват замислено в него. След малко аз осъзнавам, че той е с червена блуза и… доста бързо напускаме мястото на събитието.

DSC_20130817_144223

Другите ми най-любими спътници от това пътешествие са овцете. Те са навсякъде! Дори и когато не се виждат, миризмата им не спира да се носи около нас, а изпражненията им да са осеяли целия път. Имат леко глуповати погледи, но в мълчанието им се крие и някакво особено тихо достойнство.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

В последния ден от пътуването ни времето се усмихва изненадващо и така пристигаме в град Хусум съпровождани от силно слънце и неочаквана горещина, която води след себе си два сладоледа и символична снимка в центъра на градчето, преди да потеглим към къмпинга.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

Вечерта е красива, с бавна разходка из лепкавата и много лековита кал, оставена от морето, намирането на малък охлюв, изгубил пътя и връщането му на правилното място, големи звезди, които слизат бавно по небосклона. Сварявам доматена супа, суша си косата на слънце, лежа върху шалтето и слушам вятъра. Д. вари кафе и ароматът му бълбука гъделичкащо по носа ми. Мисля си, ама не е ли това един съвършен момент, който просто няма как да забравя. С точните му нюанси, треперливи звуци и ефирни усещания. И така се оказва, не съм го забравила.

DSC_20130818_105745

Чудно пътуване беше. Уверих се, че свободата има вкус на сол – морска, от сълзи, от пот, от тихо ръмене, изсушено на слънце. А на пипане е като кожа, дълго брулена от вятъра. Леко грапава и наситено топла. Просто свободна, на две колела.

velo-trip-map

Велопътешествие по брега на Северно море – част първа

Велопътешествие по брега на Северно море – част втора

You may also like...