Велопътешествие по брега на Северно море – част втора

DSC_20130814_185006

Там, където река Елба се влива в Северно море. 

Мина доста време от първата част на историята за велопътешествието ни по брега на Северно море и макар междувременно да се случиха още няколко пътешествия, които си чакат реда да бъдат разказани, това си остава може би най-любимото ми за 2013-та година. Затова и историята му задължително трябва да бъде завършена, преди да продължа напред 😉 . 

Ако някой ме беше попитал преди няколко години, дали бих тръгнала на велопътешествие, много бих се замислила преди да отговоря. По принцип нямам доверие на физическите си възможности, аз съм по-скоро човек на мисълта. Някак умът ми води толкова активен живот, че тялото все изостава. Сега знам, обаче, че няма нищо страшно и всеки би могъл да се справи, стига да не си поставя прекалено амбициозни цели и си дава нужното време за почивка, спира колкото често му е нужно и основното усещане, което очаква от подобно пътуване е, да му се наслади.

DSC_20130813_110217

А какво означава насладата? Да се събудиш сутрин рано в палатката и тя да е пълна с конденз, полепнал по стените като роса? 🙂 Да отвориш ципа в тишината на деня и да те лъхне аромат на треви и сол? Да си свариш кафе и да закусиш, докато босите палци на краката ти се препичат на слънце? Всичко това, събрано на едно място.

DSC_20130811_114126

Началото на деня храни сърцето и когато започва по този начин, няма как да не бъде радост.

DSC_20130812_071340

Изгрев в палатката.

След първи ден на “натъртено от седалката дупе”, потегляме доста по-бодро и съвсем скоро въртенето вече не се усеща. Едно от основните удоволствия на велопътешествията е възможността да попаднеш на места, ня които едва ли някога би отишъл специално. Те не са предназначени да прекараш няколко дни в тях, дори и няколко часа, да кажем, че 30-40 мин. са достатъчни, за да разгледаш всичко, което има да се разглежда. Така се озоваваме в малко селце, наречено Рисум (Rysum), чиито тихи улички и красиви градинки пред къщите, огрени от слънцето, запазих в себе си. В центъра му открихме стара мелница, отворена за посетители и се изкачихме до най-горната й част, където въздухът мирише на брашно и чувалите със зърно са наредени покрай стените. Там научих какво означават различните позиции на витлата – че мелничарят почива или е в траур, че е щастлив или в обедна почивка.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

Да бъдеш по цял ден и нощ навън, в продължение на седмица, променя изцяло усещането ти за природата. От апликация на телефона, която ти казва дали утре ще вали или ще е слънчево, до това да познаваш кога се задава буря по смълчаните птици и скупчените в ъгъла облаци. От един момент нататък спираш да усещаш природата като нещо странично, извън теб и започваш да чувстваш себе си част от нея. Въздухът те поглъща, разраства се, а ти се смляваш и просто се научаваш да приемаш всичко, което ти се случва.

DSC_20130811_183034

Валя ни дъжд, може би стотина пъти. Един път ни валя и градушка. Брули ни вятър. Бузите ни изгоряха от слънцето. Устните ми се напукаха, ръцете също. Краката ми често подгизваха. Изобщо, природата си правеше с нас всичко, което й хрумне. И беше страхотно 🙂 .

В такива пътни условия, основен проблем се явява изсъхването на прането. Съвестно бях купила въже за простиране, което да опъвам вечер до палатката и да простирам изпраните дрехи на него за през нощта, но те така и не изсъхваха. Нощите в Германия, дори и пзрез лятото, са хладни, а около морето и доста влажни. Така че Д. измисли да ги закачаме през деня на дисагите на колелетата и те да съхнат, докато караме. Което работи идеално, само ако е слънчево. А тъй като на ден заваляваше поне по 3-4 пъти, толкова често ги прибирахме и вадехме, че така и никога не изсъхваха напълно.

DSC_20130811_115319

Но това са дребни подробности. По-големите неща са безкрайната шир, която ни заобикаля, тънката линия, където хоризонтът и водата се срещат, където облаците начервяват вечер устните си със залеза. Когато тръгвахме в тази посока си мислех, че все ще караме покрай вълни и прелитащи чайки. А се оказа, че сме попаднали сред пулса на най-големите в света непрекъснати приливно-отливни полета. От едната страна на велоалеите се подреждат селца и градчета или зелена пустош, а от другата – висока дига, покрита с трева, която ги предпазва. През повечето време тя е основният ни спътник, както и многобройните овце, пасящи по цял ден тревите й.

DSC_20130812_152058

Прескочи ли човек дигата, обаче, пред него се разкрива гледка, която пълни сърцето с простор. Огледални, влажни полета, изпъстрени от лековити кал и сол, където вечер водите на морето се завръщат, за да ги прегърнат. Ватенмеер (Wattenmeer) – морето, което денем губи вълните си, за да могат птиците да се нахранят от скритите съкровища по дъното му.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

Повърхостта на приливно-отливните полета бива заливана два пъти дневно при всеки прилив, като разликата  в нивото на водата достига три метра. Образуват се солени езерца и малки поточета, пясъчни коси разгръщат прелестите си, водораслите се заплитат в тях като бижута. Тъй като тази област е национален парк, всякаква човешка намеса в природата е изключена и животът там тече със собствено време. Птиците се хранят както и когато си искат. Насекомите пируват върху лилавите и жълти цветчета, охлюви, миди и червеи се гушат и хрускат по оголеното дъно, въздухът полепва солено по устните.

DSC_20130811_210056

И е толкова тихо, че успявам да чуя приглушеното, непрестанно и пълнокръвно жужене на живота. Ние, хората, там сме просто гости и не бива да оставяме нищо след себе си, както и да не взимаме нищо със себе, различно от спомени, усмивки и снимки. Възможността да почувствам духа и уханието на тези места, е незаменима. Напомня ми на начина, по който съм се чувствала в Пирин, когато почти долавях как планината въздиша, как нещо в недрата й се пропуква, макар на повърхността да не помръдва нито прашинка.

DSC_20130812_075901

Понякога минават часове, преди да срещнем други хора или други велопътешественици. Така остават само два цвята в очите – зелено и синьо, които променят нюансите си заедно с изчезващото и показващо се слънце – ту са безкрайно лазурни, ту са матови и пурпурно-сиви. Друг път се озоваваме в малки курортни градчета, като Гретсиел (Gretsiel), където има пристанище и симпатични корабчета, заклещени в морската кал, когато вълните са се отдръпнали, кафенета и ресторанти, магазинчета за сувенири и червени тухли. И доста летовници, които крачат бавно и замислено, като смълчани гларуси.

DSC_20130814_120238

Колкото и да ми харесват, нямам търпение да се измъкна от тях. Не мога да се наситя да гледам безкрайните и безлюдни пътища, нямам нужда от хора. Харесва ми как с Д. мълчим понякога уютно и дълго, а след това потъваме в изплъзнали се през месеците разговори. И през цялото време колелетата не спират, освен, когато искаме да си откраднем някой кадър или да пием кафе под сянката на случайно дърво. Или да се изкачим върху дигата, за да се полюбуваме на гледката. Или да си общуваме с овцвете, които ни гледат мълчаливо и смешно. Понякога посоката ни изгубваше или ние нея, но пък табелите са успокояващи помощници, както и любезните хора, които не отказват да те упътят. Така преминаваме през места със забавни имена като Дорнум, Дицум и Петкум. И по-големите Вилелмсхафен (Wilhelmshaven) и Бремерхафен (Bremerhaven), които ми се струват зашеметяващи в сравнение с обичайния пейзаж, който ме е погълнал.

DSC_20130811_121201

В Германия има много ферми, които произвеждат плодове и зеленчуци или млечни продукти и винаги ми се е искало да посетя някоя от тях, за да ги разгледам. Така случайно виждаме покрай пътя гостоприемно отворена голяма ферма, която се оказва, че има малко магазинче и пекарна, с изпечени от възрастната собственичка сладкиши. Пайове с боровинки, кокосови сладки, ябълков сладкиш и кафе в порцеланова кана. Можеш да си купиш домашно сладко или току-що набрани плодове, приказно място. Прекарваме един час на малките масички с дантелени покривки, вслушвам се в разговорите и си мечтая някой ден да имам такова място, където да приготвям пайове, а накрая да питам отбилите се клиенти, дали са им харесали на вкус. Клиентите няма да са кой знае колко, за да си останат нещата по домашному 🙂 .

DSCN1583

Като споменях сладко, другото ми любимо нещо по този път бяха малките селца, в които изведнъж пред някоя къща виждаш маса, с наредени върху нея бурканчета. Или щайги с доматки, краставици и яйца. Няма продавач, а само буркан, в който да пуснеш парите за стоката, която си си избрал. Така се сдобивам с бурканче мармалад от златни сливи, сорт “Мирабел”. Купувам го заради името, по една друга причина е много специално. А вкусът му е на слънце и препечени в карамел плодове.

DSCN1607

Няколко пъти срещнахме и малки стилажи, сложени на улицата, със спретнато подредени сувенири, порцеланови съдове, книги , оставени от хора, които вече не се нуждаят от тях, за да ги намери някой друг, който ще им се радва отново. От тях си взех дървени патета, за спомен и в общи линии това ми бяха сувенирите от това пътуване. А, да, и няколко малки лилави цветчета, които съхнат в тефтера ми и помнят лятото.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

Освен многото емоционално-красиви мигове, такъв вид пътуване има и сериозна практична страна, която изисква малко или много подготовка. В Германия хубавата палатка, която да се справя с нощните дъждове, е доста важна, както и подходяща постелка, която да се слага под нея, за да я запазва още по-непромокаема. Резервни гуми и добър набор от инструменти, които да поправят аварии по колелетата. Така например в една гора моята верига се оплете доста сериозно и се оказа, че ни липсва подходящ инструмент. За наш голям късмет, едно семейство мъж и жена с две деца, се спряха да ни помогнат и мъжът имаше нужната джаджа, с която рашихме проблема.

DSC_20130814_120605

Начелниците също са нещо, което спасява в тъмнината, особено в палатката нощем, когато не ти се спи, а ти се чете книга. Би могло да се вземе и подходяща туристическа лампа, но тя заема повече място в багажа, а то е кът. И, ако се пътува в Германия, нещо, без което не бих тръгнала, са специални панталон и яке за дъжд, които са достатъчно качествени, за да не се поти неистово човек под тях. Дъждобраните за велосипедисти не са удобни за дълго пътуване, а ако в тази държава чакате да спре дъжда, за да продължите, може да се наложи да чакате доста дълго 🙂 .

DSC_20130813_111445

Настаняването в къмпингите е доста лесно. Повечето нямат работно време и дори съдържателят/рецепционистът да не си е на мястото, има телефон, на който можете да се обадите и той да дойде до десетина минути. На други места имаше охрана, която пази нощно време и се регистрирахме при него, а на сутринта заплащахме нощувката. Цените варират от 8 до 15 евро общо за двама души с палатка. На някои места ни даваха номерче, което да закачим на палатката за през нощта, така когато охраната минава на обиколка, ще знае, че сте си платили, а не сте се намъкнали през станичния вход.

Във всички къмпинги говереха поне малко английски, обичайно до самия вход на мястото има и магазин/кафене, където може да се намери нещо за хапване или пийване. А ако искате пресни хлебчета за закуска, трябва да се запишете от вечерта в списък и да кажете в колко часа ще дойдете за тях.  Навсякъде имаше бани/душове, без жетони, т.е. къпането влиза в цената, както и кухни, често с маси, където сядахме няколко вечери и сутрини, за да сме на топло, тъй като времето беше хладно. И разбира се има перални помещения, със сушилни, предполагам направени по-скоро за всички онези хора, дошли с караваните си, прекарващи лятната си почивка на тези места.

DSC_20130813_204627

И когато си говорим за каравани, някои от тях са доста забележителни, като ето това дървено вагонче, което се вижда зад Д., разпъващ палатката. Собственикът си я е докарал с трактора и беше доста мил, канейки ни да си изпием сутрешното кафе на неговата маса.

DSC_20130814_183647

След Бремерхафен продължихме нагоре, минавайки през Куксхафен (Cuxhaven), който се намира на остър земен ъгъл и гледките от ръбовете му са много красиви. След това трябваше да решим дали да продължим надолу, по оригиналния ни план, по поречието на река Елба до Хамбург. Тъй като обаче искахме още да се наслаждаваме на морето, решихме да пропуснем тази част и да пресечем реката с ферибот, оказвайки се в Глюкщад (Glueckstadt).

DSC_20130813_083537

Там започва и последния етап от лятното ни велопътешествие, нагоре в посока Дания, до град Хусум (Husum), откъдето хванахме влак за Бон. Но за нея ще разкажа в следващия пост.

За да разгледате тези снимки в по-голям размер, натиснете върху тях.

 Снимки: Димитър Катерински

 

You may also like...

18 Responses

  1. Michel says:

    Прекрасна история, прекрасни снимки!

    Обожавам да карам колело… как ми се допътува само… Благодаря!!

  2. Alia says:

    Пожелавам ти поне едно велопътешествие тази година, Мишел! 🙂

  3. Жени says:

    И на мен, като на Мишел, първата дума, която ми дойде е “прекрасни” – и думи, и снимки, и вие. Влюбих се в дървения кей. А ти така липсваше!

    • Alia says:

      И аз си липсвах, Жени! Тежки последни три месеца бяха, надявам се сега нещата да се успокоят и да успея да изпиша и разкажа всичко, което ми се иска 🙂 .

      • Жени says:

        Предположих, че има нещо, но се надявах да са пътувания и приятни преживявания. Сега ще наваксаш 😉 Колкото за новия вид на блога (за да не отговарям на две места) – много ми харесва. Аз много трудно се справям с промените, но тук ми харесва – остава изчистено и в същото време уютно, така че съм с две ръце “за” 🙂

        • Alia says:

          Радвам се, че ти допада, аз също много си го харесвам, а ужасно трудно избирам теми по принцип 🙂 .

  4. Rumi says:

    Мишел и Жени ми взеха думата от устата (или по-скоро от клавиатурата :-)) – и сега какво да кажа? 🙂 Всичко е вълшебно – и думите, и местата, и снимките! Много хубаво усещане ми остана и чакам сега с нетърпение и последната част от разказа. Поздрави и радост изпращам на теб и Димитър! 🙂

    • Alia says:

      Благодаря, Руми! Да не се заричам, но все пак – последната част трябва да е готова в началото на седмицата 🙂 Поздрави и от двама ни!

  5. Лара says:

    Няма как и няма защо да знаеш, но много ми се прииска да ти споделя, че тези северни разкази за мен са…много специални. Благодаря и на двама ви, снимките на Димитър са не само чудесни, ами и чудни! 🙂

    • Alia says:

      Радвам се, че успяваме да докоснем сърцето ти, Лара 🙂 Поздрави!

  6. Стоян says:

    Страхотни снимки, чудесни цветове и красиви пеизажи. Текстът към тях пък е така завладяващ, че се чувстваш като в приказка.

    В главата ми се върти една идея за пътешествие по Елба, от Пясъчните планини на Ерцгебирге до устието на реката и се надявам някой ден да стане. Ти ми даде допълнителен стимул за това. Така през целия път пред очете ми ще са тези прекрасни зелени поля и приказните отливи, които сте ни представили в този пътепис.

    Тези фермички пък звучат страшно примамливо. Тази тишаната и спокойствието, които описваш са ни крайно необходими, за да се откъснем от напрегнатия ни живот в големите градове. Чудесно сте си изкарали. Благодаря, че го сподели с нас и ни направи част от този приказен свят. Очаквам продължението с нетърпение.

    ПП. Снимката с фургона и трактора в къмпинга страшно много ме развесели. Чудесно хрумване. Как лъха на естетика от всички страни при тези хора. Шапка им свалям! От един трактор и фургон да направиш бижу. Похвално!

    • Alia says:

      Благодаря за милите думи, Стоян, това си остава за момента едно от най-любимите ми пътешествия, но се надявам да имам и такива, които ще го надминат 🙂 . А пътешествие по брега на Елба би било страхотно, много е красиво там, пожелавам ти го!

      Германците са наистина страхотни в подобни хрумвания и този фургон беше чудно весел 🙂 . Поздрави!

      • Стоян says:

        А би ли могла да ми кажеш каква марка са ви велодисагите, че много ми харесват. Аз сега съм на вълна екипировка.

        • Alia says:

          Коригирам се с нов коментар, не знам защо прочетох велосипеди, а не велодисаги 🙂 Дисагите са марка Ortlieb – http://www.ortlieb.de/ . Коригирах се за трети път, днес не ми е ден 🙂 .

  1. 26 January, 2014

    […] част от велопътешествието ни започва от града на късмета (Glückstadt), малко след като […]

Leave a Reply