Самотата на сухите треви

Толкова ми се пише, че чак ме боли. Усещам думите да набъбват в мен като желание, като дюли, които се варят в плътен захарен сироп, като очакване за целувка. Точно, когато съм най-уморена, изведнъж избухват ярки и бляскави в съзнанието ми, подредени съвършено и носещи онова прелестно усещане, че в тази единствена минута ги владея съвършено. След това изчезват, за да ми напомнят, че не аз притежавам тях, а най-вече те мен. И могат да идват и да си отиват, когато пожелаят. Както всяко нещо в живота.

Събуждам се в 4:30 сутринта и всичко ме боли. Съзнанието ми е по-будно от мен и ми се струва, че ми отнема векове, докато си обуя чорапите. Дванайсет часа по-късно толкова ми се спи, че усещам как функцинирам на минимално ниво – нещо за хапване, душ, възглавница, одеяло, угасена лампа, малко думи. Объркани видения на предстоящи сънища, нощем бълнувам на немски.

И отново се оказвам в 4:30 сутринта на дивана в хола, с чорап в ръка. Точно тогава, когато не мисля за нищо, не очаквам нищо, не желая нищо, а просто знам, че трябва да направя още няколко стъпки, докато вляза в събуждането, думите идват. Пронизват ме изненадващо. Нямат нищо общо с реалността. Нямат нищо общо с някой спомен или мечта. Не са родени от въображението ми или от стройната последочателност на изреченията, които се редят сякаш от само себе си, в момента, в който започна да пиша. Идват от някъде другаде и почти успяват да ме уплашат. Навлажняват устните ми, сърцето ми се изпълва с адреналин. Бързам да ги запиша някъде, докато все още блещукат пурпурни като любов. После се отказвам, не искам да ги хващам. Наслаждавам се на съръшенството им няколко мига, на щастието, че са успели отново да ме намерят, че са избрали мен, за да ми се случат. Красиви думи. Истински думи. Наниз от мъниста.

После ги забравям. Уча се да бъда остров и да приемам прелетните птици, да приемам вълните, смяната на сезоните, ветровете, които преминават през мен, без да ги прибирам в клетка. Да желая, без да бъда роб на желанието си. Този път да постъпя по различен начин. Да приема, че най-малкото нещо, което мога да контролирам, е себе си. И още по-малко думите.

Принадлежа им. Знам, че ще ме навестяват рядко и едва ли някога за достатъчно дълго време, за да се натрупат до критична маса, която да произведе нещо повече от личното ми наслаждение. Казвам си, че трябва да приема, че съм такава – не обичам нищо в живота си да ловя с мрежа за пеперуди. Желанията ми са скромни. Да имам въображение. Да мълча, колкото ми е нужно. Да имам кого да погледна в очите и да знам, че ме вижда, колкото и да се крия. Да престана да искам всички да ме харесват.

Вече не искам да имам думи. Виждам, че те идват, когато решат и точно толкова бързо си отиват. Липсват ми. Обичам ги като единствения сигурен пристан, който знам, че има душата ми. Боли ме без тях, но и с тях толкова много боли понякога. Не мога да ги овладея, не, защото не съм достатъчно силна, а защото съзнанието ми е устроено така, че не може да понесе да пречупи друго живо същество със собствената ми воля. А моите думи са толкова живи. И пречупя ли ги, страхувам се, че ще престанат да пеят, така, както пее самотата на сухите треви.

Не ги искам, наистина. Но се надявам те все още да искат мен, точно, когато най-малко ги очаквам.

Благодаря ви, думи, че сте ме избрали. За мен е чест.

You may also like...