На 29

– Ти на колко си години?
– На 29.
– Това много ли е? Стара ли си вече?
– Мартинееее! – майка му отново подскача на седалката. – Не се питат такива неща, а и момичето е младо.
– А кога човек става стар, ти стара ли си, мамо?
– Все още не.
– Аз съм стар. – не съм забелязала, че дядото срещу мен се е събудил, свалил е каскета и бърше челото си с платнена кърпа. Мартин насочва вниманието си към него.
– Значи скоро ще умреш. Нали старите хора умират. – майка му почти изскимтява, но никой не й обръща внимание. Всички слушаме.
– Може би ще е скоро, не знам. Никой не знае. Но аз съм живял много дълго, стига ми толкова.
– Ходил ли си на море?
– Няколко пъти. – дядото се усмихва.
– А катерил ли си се по дървета?
– Доста.
– Какво обичаш да рисуваш?
– Като бях дете рисувах магарета.
– Магарета ли?
– Да, защото на село ме пращаха да пазя магарето, докато пасе и все в него гледах.
– Покажи ми някоя рисунка на това твое магаре.
– Не съм сигурен, че все още ги пазя. Беше много отдавна.
– Щом си рисувал и си ходил на море, а и щом си се катерел по дървета… А, а сладолед ял ли си достатъчно?
– Не, май не чак толкова много.
– Хм. Значи не може да умираш още, трябва хубаво да си хапнеш сладолед. Баба каза, че на небето сладолед няма.
– Казваш, че ако ям много сладолед, спокойно мога да си умра, така ли?
– Ами да, правил си всичко друго важно, остава само това. После можеш да умреш.
– Добре, ще го запомня. Сладолед. А какъв – сметанов, шоколадов?
– Аз обичам сметановия, във фунийка.
– Значи сметанов.

На гарата в Пловдив дядото слиза, пожелава ни приятен път. Виждам го как върви бавно по перона, стиснал стария си кожен куфар в ръка, после го изгубвам от поглед. След като влакът потегля, за миг мярвам крайчеца на сакото му, развято от следобедния вятър, пред една будка за сладолед. Но може и просто да ми се е сторило.

You may also like...