Прочетено напоследък

DSC_20130608_160233

Напоследък е много разтегливо понятие. Да кажем, прочетено през последните няколко месеца. Трескаво се опитвам да запълвам празнините, които четенето на немски оставя в гладът ми за литература, която мога да почувствам напълно (четенето на немски все още предизвиква повече мръщене, отколкото удоволствие :lol:). Упорита съм, обаче, защото колкото по-добре овладея този език, до толкова повече книги ще има достъп. Хитро, а?

“Joyland”, Стивън Кинг

Прочетох много объркани и разочаровани коментари за тази книга, но и много хубави, така че мнението за нея е противоречиво. Но това е Стивън Кинг и мисля, че каквото и да напише, винаги ще бъде хубаво. Докато го чета, буквално усещам вкуса на думите по езика си, мислите му някак хрупат, толкова е жив стила му. “Джойленд” е различна книга, повърхностно бих я определила на любовен роман, но всъщност това е история за различни видове обич. За онази, която напомня на тривиалната, но спойките й са изградени от нежността към едно момче и неговото куче, трепетът на страха, който предизвиква един призрак, гъделът на въображението и желанието да се изправиш срещу кошмарите на безсънието, възмъжаването и всички онези лета, които се случват на забавен кадър, за да променят завинаги сърцето.

“Оризовата майка”, Рани Маника

От години исках да прочета тази книга и се радвам, че най-после ми се случи. Всички суперлативи за нея са напълно заслужени, историята е изключително грабваща и завладяваща, от онези, които те пренасят на другия край на света, докато променят цвета на кожата ти, смаляват те и дори успяват да те сложат в телата на героите си, за миг или два. Името на главната героиня ми стана много любимо – Лакшми.

“Песен за огън и лед”, Джордж Р. Р. Мартин

Прочетох и петте книги, сериозна задача, която ми отне сумарно около месец и половина. Историята е много увлекателна, макар да имаше и доста скучни моменти (особено в четвъртата книга), както и такива, на които се ядосвах. Както си говорехме със Светлинка – ако някой друг беше написал тая история, щеше да я разкаже сигурно по-добре, а и вече щеше да е свършила 😆 . А сега трябва да чакаме за това няколко години, тъй като авторът е планирал още две книги, които надявам се в момента пише. Ако ви допадат “Хрониките на Амбър”, то и тази история ще ви хареса, макар другите да са по-добри. Четенето изяжда обаче много време, но си заслужава, накрая дори сънувах някои от героите.

“Господин Ибрахим и цветята на Корана”, Ерик-Еманюел Шмит

Малка, нежна книга, която се прочита на един дъх, заедно със следобедното кафе, обаче вкусът й остава за много дълго време да пари по небцето. Може би сте гледали и постановката, но историята си струва да бъде прочетена. Ерик-Еманюел Шмит владее късите думи до съвършенство, никога не казва нищо излишно и всичко е стойностно. Това е от онези истории, които ни напомнят, че децата са си деца, независимо колко сериозни или пораснали изглеждат и че често зад намръщените им очи се крие ръка, търсеща подкрепа, помощ или просто приятелство. Хубаво би било да не го забравяме и да бъдем там, когато се нуждаят от нас.

“Пътуване с лек багаж”, Туве Янсон

Много северно-лятна книга. С дюни, малки истории, пясък, ледени пръски, портокали и нежност. Проза за възрастни, наричат тези разкази, но според мен това са истории, които хранят децата в нас. Има нещо палаво, несигурно и смело в тях, което зарежда онези скрити в чекмеджета кътчета от душите ни и ги кара да вярват повече в себе си. Да пътуваш с лек багаж през живота е изкуство, за което мечтая – по-малко товар в сърцето, повече боси пръсти на краката. Туве Янсон съвършено превръща тежестта на килограмите тъга, самосъжаление и тревоги, в незначителни, малки камъчета, които са идеални за подхвърляне в някое езеро. След като паднат на дъното, остава само лекота.

“С дъх на чаени листа”, Хана Тъниклиф

В началото започнах трудно тази книга, може би защото имах много високи очаквания за нея. След първите 20 страници всичко се намести, обаче, и започна да звучи много приятно, свежо и ароматно, а вкусовете на всички описани френски макарони, навлажнява устните с желание. Една жена, която поставя ново начало на живота си в Макао, научава се да прощава – на себе си, на майка си, на съпруга си, на хората, които привидно грешат около нея. Научава се да вярва в уменията си и намира упора в сладкарството, когато сякаш нищо друго не й е останало. Краят на книгата ме остави с усещане на за най-после овладян покой. И надежда за много надежда.

“И други истории”, Георги Господинов

След “Физика на тъгата” съм долбок почитател на Георги Господинов. Осъзнавам, че малко хора вече обичат да четат разкази, сякаш се чувстват някак прецакани, ако някоя история е кратка, защото са платили доста за тази книга и затова тя трябва да бъде дълга и напоителна. Аз обаче съм сериозен любител на къстите истории, защото за мен писането им е най-голямото изкуство, от онези, които успяват да променят света само в няколко страници. Любимата ми история от тази книга можете да прочетете и тук, заслужава си.

“Да дойдеш на света”, Маргарет Мацантини

Анотацията на историята звучи малко абсурдно, като холивудски филм. Не се подвеждайте, авторката е успяла да направи всичко да звучи съвсем истинско, както само житейските абсурди могат да звучат. Харесва ми ритъма на думите, стила й, а тъгата и страха на героинята стисва за гърлото. Има и стаен гняв, който пулсира през пелената на историята, и и много безразсъдна младежка смелост, която напуска някои завинаги, още щом пркерачат 25-те си години, а други запазват до края на дните си. Обичам да вкусвам такива хора, свежи и заразителни са като прясно откъснати лимони, макар и саморазрушителни понякога.

You may also like...