Забравени усещания

966662_584542018252588_307449993_o

Мисля си днес, докато гледам дъжда (ноември няма ли да си ходи вече?), за това колко е интересно човешкото съзнание. Помни безкрайно много ненужни подробности, запазва лоши чувства, обиди, трудни за преглъщане думи, наслоява на купчинки съжаления. Обаче забравя всички онези ефирни спомени, леки като пеперудени крила, които са ни направили повече такива каквито сме, отколкото онези, запомнените.

Днес, докато гледах дъжда и безкрайното зелено, в което превръща всичко наоколо, дори по стените на къщите прораства мъх, се непрегнах, за да върна усещането им поне за малко. Опитах се да си припомня какво е:

да се покатериш на дърво и да си толкова малък, че клоните да те скрият

да протягаш ръце нависоко, докато достигнеш черешите

да те подгони ядосан стопанин, тъкмо, когато си се докопал до заветните череши

времето да няма значение

да си толкова гладен, че филията хляб да е най-вкусното нещо на света

дъждът през лятото да не бъде трагедия, а мокра радост, от която обувките ти шляпат в локвите

да нямаш търпение светът да ти се случва

да си жаден за знания

да заспиваш в мига, в който докоснеш възглавницата

да се събуждаш радостен, всеки ден

да не се страхуваш, че може да паднеш с колелото и да се спускаш стремглаво по баирите

да си толкова малък, че под всяка обърната маса да откриваш вълшебни светове

всяка вечер да си търкаш ноктите с четка, почернели от игра

ръцете и краката ти да бъдат вятър, докато тичаш, закъснял за среща

да простираш бели чаршафи под обедното слънце

да мачкаш грозде с боси крака

да бързаш да пораснеш, а до тогава, да си безкрайно щастлив, без да го осъзнаваш.

Липсва ми да съм дете, не, защото сега не съм щастлива. В света на големите има безкрайно много интересни, прекрасни и вълнуващи неща. Но когато си малък, няма толкова много от теб в сърцето ти, а много повече безкрайни полета от живот, случки, сутрини и следобеди. Колкото повече растем на височина, толкова повече пораства и собственият образ в сърцата ни, измествайки нежните нишки на безпричинната радост.

Успявам да си спомня частици от тях, точно сега, да ги усетя на върха на езика си. Но знам и, че има още много, много неща, които ще си останат завинаги забравени, потънали дълбоко под тежестта на собственото ми сърце, сочни като вкуса на шепа откраднати череши.

Или като хартиени лодки, пуснати в река, които никога няма да се върнат.

You may also like...