Малки мисли за книгите

Ако ми се случи да вляза в дом, където не виждам нито една книга по лавиците, се чувствам объркана. Сякаш къщата е празна, а аз съм нахлула неканена и леко задъхана, за да разбера изненадано, че всички са изчезнали само преди миг и от тях не е останала никаква следа. Дори и да ухае вкусно, дори на печката да къкри кафеварка, а от края на коридора да се чува приглушеното шептене на телевизор… самотно ми е в такива домове. Веднъж, попадайки на подобно място, първото на което се спря погледът ми, беше един телефонен указател. Стар, с кафеви кожени корици, с пожълтели и леко прегънати страници. Помислих си, че може би някой го разгръща понякога, взира се в изоставените му букви и търси имена и номера, на които няма смелост да се обади. Просто случайна мисъл, след която си отдъхнах и продължих спокойно да пия кафе и да бъбря с домакина си.

Наскоро изичислих, че ако чета от 6-годишна и на година прочитам между 50 и 80 книги, до момента съм изчела някъде около 1500. Може и повече да са или по-малко, не знам, но тази цифра ми се струва недостатъчна. В нея трудно се побират всички онези думи, които са ме карали да плача, да затварям очи в блаженство, да ги прошепвам, да се смея с глас, да искам да ги разкажа на колкото се може повече хора, да ги скрия само за себе си, като съкровище, да ги споделя. Трудно се побират и онези книги, които са ме спасявали, били са стъпала в живота ми, на които съм сядала да си отдъхна, казвайки си: “Дали… да, това е.” .

Чудя се, в какво ли се скриват хората, които четат рядко. Дали филмите и музиката са достатъчни, дали самотната разходка в гората стига, за да нахраниш ума си с чудовища и феи, да заситиш неумолимия глад на въображението си с чужди светове. Чудя се, ако някак всичко изчезне или някой ми вземе книгите, какво ще остане от мен? Ако някой ми вземе книгите, предполагам, че и аз ще изчезна, защото колкото време съм прекарала между страниците им, няма как да не съм се отпечатала, да не съм затворила в бурканите на съвършените им диалози мислите си, да не съм сварила на сироп онези чувства, които съм искала да бутилирам завинаги с много захар. И след време да ги пия на малки глътки, като лъжичка лято, разтворено в кана ледена вода.

От всички тези изчетени книги, има точно три, които са издържали някак на изпитанието на времето, превръщайки се в гранитни плочи в сърцето ми, на които знам, че ивнаги мога да стъпя, ако забравя как се сънува, как се върви напред, ако се уморя или се страхувам, ако нищо друго не ми остава. Посягам рядко към тях, за да не изхабя силата им или по-скоро, за да не ме удави тя, защото се като бавна вода, способна да руши стените вътре в мен, да измива утайката, да проправя пътечки в гората.

И понякога те ме бутилират, цялата. Дават ми такова съвършено общуване, че с изненада и огорчение осъзнавам колко все по-трудно е да го намеря в някой истински събеседник. А си мисля, че не е честно, защото хората са хиляди пъти по-интересни от книгите, но знам, че някои бих ги прочела само, ако са написани на бели страници. Любимите ми думи така са вдигнали летвата, че дори собственото себе си забравям как да споделям, очертанията ми се размиват, когато се скрия в тях, когато нищо друго не е останало.

В такива моменти си позволявам да потъна за кратко, да спра да виждам, да стъпя в чуждите, разказни обувки и да тръгна по самотна поляна, изпъстрена с малки диви теменужки. Да си набера утеха, да си набера от себе си, каквото ми е нужно, преди да се върна обратно. След това знам, че започвам да чакам слънцето да заиграе по прашните ми лавици с книги, да си нахлузя обувките и да изляза през вратата.

Питам се какво ли се случва в онези празни от книги домове. Мисля си, може би наивно, че са самотни. Че няма кой да им разкаже за себе си или на кого те да си споделят мравчените улеи в душата. Мисля си, че сигурно някой ден ще взема една книга, случайна, някаква просто, която да сложа на масата им, за да им бъде другар, когато си имат всичко или всичко се е просто изгубило. И ми се иска да вярвам, че ще се почувстват така, както се почувствах аз онзи първи път в библиотеката.

Библиотеката беше голяма, тогава, днес струва ми се, че вече я няма или е станала съвсем малка. С високи, лакирани кафеви етажерки, плътни жълти пердета и скърцащ паркет. Шепнеше се, ако изобщо се говореше, а аз чух само, че вече мога да си избера първата книга. Озовах се пред лавицата с детска литература и не помня дали съм се колебала или съм взела веднага решение, но просто издърпах “Моливко и Сръчко”, мушнах я под мишница, подминах читалнята и излязох по стълбите в хладната лятна утрин, а сандалите ми шляпаха гордо по паважа. Запомнила съм я като първата книга, която сама си избрах, която ме спаси от горещината и скуката на следобедния сън, а аз, ще ми се да вярвам, я спасих от непожеланата самота на библиотеката.

Бях удивена тогава, че на света има места, където живеят толкова много книги, които сигурно нощем вдигат гюрултия, а денем се правят на кротки и сериозни, където можеш да лежиш на пода и да наблюдаваш как случайно измъкнали се герои танцуват в прашинките под тавана, да се протягаш и да знаеш, че зад някоя от кориците няма да бъдеш вече така безнадеждно самотен и сам в главата си.

Затова и когато влизам в домове, където има струпани книги се усмихвам, въздъхвам от удоволствие, рея поглед по гръбчетата им със заглавия и си мисля: “Ето, ето, тук има толкова много лавици свят за живеене… “.

You may also like...

11 Responses

  1. Жени says:

    Имах период от година, през който почти не четох книги, защото се изморявах от учебниците по история. Когато ме приеха в университета, за три месеца почти наваксах. И все пак онази година остава една от най-странните в живота ми. Скоро си говорихме с любимия, че откакто имам Киндъла съм започнала още по-настървено да купувам и хартиени книги – колкото повече чета, толкова повече ми се чете. И аз не разбирам хората, които не четат, защото книгите са толкова голяма част от живота ми. Имахме някакви срещи с училищния психолог в 5-6 клас и всеки трябваше да направи собствен герб – още помня, че нарисувах книга и написах девиз – “Без книгите не мога да живея” и така до днес. Сещам се и за един цитат от “Триумфалната арка” на Ремарк за книгите, на които можеш да се облегнеш, когато имаш нужда. Няма да го пускам, че и без друго стана безкрайно дълъг коментар. А всъщност просто исках да напиша – Благодаря за текста!

    • Alia says:

      И аз имам такива периоди, понякога продължават с месеци и е много… самотно. Бях забравила тези думи на Ремарк, благодаря, че ми ги напомни 🙂 .

  2. Росица says:

    Много хубав текст 🙂 Всъщност започнах да чета блога Ви покрай споделянията за книгите, които сте прочели! Благодаря

    • Alia says:

      Аз благодаря, че сте тук, Росица 🙂 През последния месец не успях да прочета много книжки на български, сега съм се съсредоточила върху тези на немски, а те никак не са интересни, но все пак скоро ще разкажа за новите красиви светове, които срещнах. Поздрави!

      • Росица says:

        Очаквам с нетърпение. И немските заглавия ще са ми интересни 😉 И аз имам подобни напъни да чета на немски:-)

        • Alia says:

          Ох, те са леко скучновати, тъй като са все неизвестни детски или тинейджърски книжки 🙂 . С по-сериозна литература все още не мога да се справям. Успех на теб с четенето на немски!

          • Росица says:

            Мерси. Разбирам те:-) Аз почнах едни разкази, но върви трудно 🙂

  3. Rumi says:

    Ах, че хубаво си го написала. Словото, думите, езика, начинът, по който хората могат да споделят помежду си цели светове чрез тях – всичкото това е невероятен дар. И аз не мога да се наситя на това как думите ме променят, как ме намират, живеят, как аз ги живея, колко са цветни, резки, неустоими, спасяващи.
    Вчера за пръв път от дълго време влязох в книжарница и беше такава радост да ровя, да избирам – за жалост не продължи дълго, но сега си чета сладките думи на Мария Донева и се вдъхновявам от великденските ти рецепти (нищо, че Великден мина :-)) и ми е много радостно – сякаш някой е написал неща специално за мен. 🙂
    Да, и аз се чудя може ли да има дом без книги…Дом ли е това? Преди време особено ме беше смутило доволството на една позната от това как се отървала най-сетне от всичките книги в къщата си – само събирали прах и заемали място. Никога не бих се “отървала” от книгите си – то е все едно да си изгоня приятелите. 🙂 Празното място по книжните лавици често оставя празно място и в душата.
    Благодаря ти за вълнуващия текст.

    • Alia says:

      Руми, защо ли си мисля, че отговорих на коментара ти, а явно не съм 🙁 Извини ме! Потресаващо звучи тази история с “отърваването” от книгите. И тъжно. Богатство са те, неизмеримо, поне аз мога да си представя как се разделям с много неща, но и с тях, както казваш – приятелите.

  4. Xquisite says:

    Аз съм заклет книгоман, в смисъла, че чета книги, а не наблягам на колекционирането им. Не знам колко съм прочела до момента, но със сигурност са над 1500. 🙂 Казвам това, за да оправдая факта, че вкъщи хартиените книги не са много, защото от няколко години насам чета най-вече книги в електронен формат. Преди и на мен ми беше странно да вляза в нечий дом без книги, но вече- не. Знам че е твърде вероятно стопаните да са като мен.

    • Alia says:

      И аз чета много в елекетронен формат, доста повече от на хартия през последните години 🙂 . Права си, че не ми беше хрумнал този отговор на въпроса за липсващите книги, много е възможен. Взимам си бележка 🙂 .

Leave a Reply