Прочетено през март

Март беше снежен. И пълен с много силни книги, които ме изненадаха. Изненадах се и от себе си, защото успяха да ме грабната четива, които съм отбягвала през последните години. Може би не им е бил тогава подходящият момент и е трябвало точно сега да се срещнем, за да мога да ги оценя напълно. Изпращам и последния сняг през прозореца, надявам се вече да идва пролетното слънце.

20130330_075028

Стъкленият похлупак” на Силвия Плат

Както писах миналия месец, научих за Силвия Плат, благодарение на книгата на Елиф Шафак “Черно мляко”. Поезията й ме грабна ужасно много, толкова, че да пожелая да прочета и единствения написан от нея роман. Когато най-после беше в ръцете ми, изпитах леко колебание, защото не знаех какво да очаквам, но все пак го захванах смело. “Стъкленият похлупак” не е книга, за която можеш да кажеш просто харесва ми или не ми харесва. Той е по-скоро поезия в проза, настроение, отколкото фабула. Въпреки че има сюжетна линия, по-скоро имах усещането, че слушам как някой ми разказва делника си, така леко е написано, че драматизмът на ситуацията едновременно изпъква и се замъглява. Краят ме изненада, но някак напълно се свързва с живота на писателката. Самата тя е правила няколко неуспешни опита за самоубийство. И за съжаление последният път или решението й е било по-силно, или вече не е имало наистина какво да я спре. Мисля че, това е наистина дълбока загуба за света на литературата, защото Силвия Плат е била и все още продължава да бъде много силен символ за хиляди жени по света. С думите си успява да докосне много скрити нишки в нас, които предпочитаме да скрием дълбоко. А тя ги нанизва в поезия.

“Обичах я” на Анна Гавалда

Доволна съм, вече спокойно мога да кажа, че съм прочела всички книги на Анна Гавалда, излезли на български 🙂 . Тази беше несправедливо кратка, несправедливо нежна и несправедливо хубава. От книгите, които оставят приятен вкус в устата и лека усмивка в ъгълчетата на устните, въпреки че е тъжна. И учат, че за да критикуваме един човек, трябва да сме обелили поне десет люспи от лука на душата му.

“Физика на тъгата” на Георги Господинов

Признавам си, че харесвам разказите на Георги Господинов, повече от романите му. По-скоро трябва да кажа “харесвах”, обаче. След тази книга, която буквално ме стисна за гърлото и не ме пусна няколко дни, напълно промених мнението си. Започва дълбоко, някак лопатата се забива до сърцвениата на нещата още от първата страница и това може би стряска много читатели, включително и мен. Въпреки това, продължих напред и, о!, какви прекрасни думи ме очакваха. Господинов е уловил напълно физиката на тъгата, така както я разбирам и аз. Почувствах се така, сякаш чета собствените си мисли, сякаш някой разгръща пластовете на моята душа и ми казва “да, да, наистина е така, не се заблуждаваш”. Записвах си през цялото време изречения, които искам да запомня изцяло, докато накрая не установих, че ако трябва да цитирам, бих цитирала цялата книга. От първата до последната страница. Прочетох на много места, че това е книга за комунизма. За мен не е това, всъщност оставам с впечатлението, че макар фона на думите да са тези времена, контрастиращи с истории от гръцката митология, те са просто тънка завеса, инструмент за придържане на важното. Зад завесата това е книга за тъгата, такава, каквато нямаме смелост да я изречем.

“18 % сиво” на Захари Карабашлиев

Толкова много е писано за тази книга, че просто не знам какво да кажа 🙂 . Изненада ме толкова приятно, че я прочетох за два дни, без да си поема дъх. Сюжетът ме държа в ръцете си напрегната през цялото време, а преобръщането му накрая си беше истинско пропадане, от което се губи дъх. Стилът на Захари Карабашлиев ме изпълни с истинска радост, особено защото липсва онзи трагичен привкус, който се долавя в “емигрантските романи” от последните години. И най-любимият ми диалог:

– Наздраве! Ти да не си французин?
– Не – казвам и чукаме чаши.
– Имаш голям нос.
– Мерси!
– И акцент имаш.
– Аз съм човек с акцент.
– Имаш синьо по лицето.
– То едно лице…
– Наздраве!

“Павилионът “Прасковен цвят” на Минмей Ип

От една страна разбирам, защо наричат тази книга “китайският отговор на “Мемоарите на една гейша”, от друга ми е непонятно 🙂 . Идеята е обща, макар и в този случай историята да се разказва от проститутка, а гейшите не са такива. И все пак в този роман са намесени музиката, изкуството, любовта, отчаянието, което го правят интересен и плътен. Аз съм и особено любопитна към всичко азиатско, така че ми беше интересно да чета за нрави, обичаи, храни, улици и градове. Стилът не ми допадна, имаше нещо опростенческо в него, което ми звучеше леко кухо, но все пак книгата е приятно четиво за любителите на Азия.

“Мемоарите на една гейша” на Артър Голдън

Препрочитам си я поне веднъж годишно, много ми е любима, нежна, силна, красива и изтънчена. Харесвам всичко в нея, дори и героите, които ме изпълват с яд, историята се разгръща плавно като мелодия на вишневи цветове, погалени от вятъра. Ако не сте я чели все още, направете го още сега 🙂 .

You may also like...

Leave a Reply