Гордостта като епидемия срещу добротата като мода

Гордостта е епидемията на нашия народ. Кръстът, който си носим от векове, наметнат върху гърбовете ни като старо палто, през чийто кръпки вятърът подухва и смразява костите. Гордостта е единственото неотменно качество, което ни остава, когато нищо друго не ни е останало.

Добротата еволюира. Проявите на щедрост, емпатия и състрадание стават все по-обществено достъпни. Все по-лесно е да дарим пари, благодарение на интернет банкирането си, да изпратим стари дрешки в дом с колет, да пуснем смс или два, да отидем на благотворителен концерт. Добротата се превръща в мода.

И тук тези две качества болезнено се сблъскват във вид на “висящо” кафе. Признавам, че малко ми е смешно, докато чета възмутените статуси във Фейсбук срещу тази инициатива. Защото споделената гордост на даващите и нямащите е оръжието, което се бунтува срещу нея с всички сили. Какво ще промени едно кафе, питат социално ангажираните. Все е нещо, казват обикновените хора, които са затрупани с личните си грижи и харесват този начин да направят нещо мъничко.

Добротата е нещо интимно. Всеки човек има лични параметри и способности да я изрази и не бива да бъде съден заради тях. Някои умеят повече, имат силата и вярата да зарежат всичко и да отидат да лекуват деца в Африка. Други успяват да изпращат смс-и, трети посещават домове за сираци и прегръщат децата. Всеки може колкото може и е толкова трагично да бъде питан и съден за това.

България е развиваща се страна по отношение на благотворителността. На други места по света, добротата е преминала през кръщението си на социално благо, изживяла е бунтовете и се е установила като практика, която просто се случва, без много-много излишни приказки. Най-важният процес, през който са минали хората, докато са усвоявали новата й форма е това, че са се научили без свян да дават и да преодоляват гордостта си, за да могат да приемат.

Честните и мислещи хора се погнусяват от публичността на даването. Тяхната гордост е засегната, заради гордостта на онези, онеправданите, които нямат пари за хляб. Да си го кажем направо обаче, когато си гладен, спиш на улицата и мръзнеш като куче, гордостта не струва пукната пара. Често и разговорът не струва пукната пара. Често не търсиш вече и спасение, защото вероятността някой да може да се откъсне от себе си и да те спаси е малка, а държавата те е забравила отдавна. Затова и едва ли едно кафе би те обидило. В София често хора на улицата са ме молили за цигара, докато са стискали пластмасова чашка със студено кафе. Защото то е нещо, което ти напомня, че и ти си човек. Защото то е социален акт, нищо, че не те храни.

Но думата ми не е за тази гореща напитка, тя е просто повод. Повод да размисля за приемането, защото за даването се говори достатъчно. Гордостта на всички онези, които се чувстват засегнати, се обажда, защото някога са били или са в трудни времена, на които две глътки кафе не биха помогнали. Така е, но не биха и навредили, както гордостта, която отблъсква протегната ръка или я гледа с подозрение, би попречила.

Да даваш е лесно, особено анонимно. По-трудно е да застанеш лице в лице с човека срещу теб, да научиш историята му, да докоснеш ръката му. Но не е невъзможно, изисква се малко време, за да отпуснеш душата си и да не се срамуваш, да не си мислиш, че може да обидиш или унижиш някого. Казвам го, защото често общувам с хора, които имат нужда от помощ. Често общувам и просто с хора, защото всички ние в някакъв момент, се нуждаем от дума, жест или действие, което някой друг да ни дари.

Приемането обаче е мътна история. То се гради на дебели слоеве гордост, наметнати с онова вехто палто, които са ни спасявали през вековете. То е нещото, което държи главата ни изправена, когато душата ни се разпада, когато ръцете са празни, когато стомахът къркори, когато тревогите избелавят косите. Да приемаме е ужасно трудно, защото това означава да изречем на глас, да признаем, че имаме нужда от помощ. А, нека да си го признаем, има ли нещо по-срамно в нашето общество, от това да имаш нужда от помощ?

Хора с депресия така и никога не посещават лекар, защото се срамуват и си мислят, че ще им се смеят, защото някой ще им се подиграе, че са лигльовци и затова живеят в затвора на ума си, който не намира изход, сами. Хора, преживели тежка загуба, стискат устни до кръв, за да не ги съжаляват и изграждат тялото си около тази нова болка. Жени, които са малтретирани от съпрузите си, остават в дома си заради децата, защото нямат друга алтернатива, защото са зависими, защото се срамуват и си мислят, че те имат вина, че те предизвикват насилието, което се стоварва отгоре им. Мълчим. И сме горди. Трудно приемаме подаръци. Трудно приемаме да ни черпят обяда. Трудно приемаме цветя, защото една китка на 8-ми март си е жива обида на женската еманципация. Заобиколени сме от мъже, които не говорят за чувствата си, защото върху тях лежат тонове окови, които им казват, че истинските мъже не правят така. Ако някой ни купи хляб, заплакваме, от срам, че сме стигнали до там. От благодарност, горчива, като неподсладено кафе. Научени сме, че всичко трябва да постигаме сами и ако случайно не успеем, значи сме се провалили. Трудно приемаме съвет, помощ или критика. И на първо място слагам себе си в тази върволица. Защо ми е нужна помощ, аз може и да не мога да се справя сама с този проблем, но поне гордо ще си го нося на рамо, мълчаливо ще си влача кръста и накрая може и някой да ме потупа по рамото, какъв стоик съм. Евентуално.

Не ми е симпатична тази гордост. Нея трудно приемам, много по-трудно, отколкото се прегръща “модата на добротата”. Защото тя е изначална и непроменима, а балготворителността някой ден ще спре да се развива и да минава през различни модни вълнения, ще стане част от живота ни и ще бъде нещо обичайно. А не социален бум във Фейсбук.

Трудно е да се дава, безспорено, но хайде вече да спрем да обсъждаме тази тема, а всеки да прави онова, за което му стигат силите. Сто пъти по-трудно е да се приема и е време да поговорим за това, да се научим, че не е срамно, не е обидно, не е зла прокоба да бъдеш сам, отчаян, нуждаещ се, обезверен и нещастен. Защото там, някъде, все има нещо или някой, който може да те спаси, когато не виждаш никакъв друг изход. Не е ли това прекрасна надежда?

 

You may also like...

10 Responses

  1. Много ми хареса ,много точно ,много истинско и написано много навреме и напълно споделено от мен!!

  2. Yordanka Dobreva says:

    Много точно казано!
    И аз нося тази гордост и не съм във възторг от нея!
    Радвам се на споделеното!

    • Тежи си тази гордост, Дани и е трудно да се преборим с нея. Ще ми се да вярвам, че с достатъчно опити бихме могли да надделеем, обаче 🙂 .

  3. С голямо удоволствие бих прочела всичко което споделяте в този момент с нас, които сме в България .Страшно сме обезверени и измъчени от всичко това , което се случва тук.Но още имаме надежда макар,че аз съм безработна непенсионерка на 60 години( снедостигащи 5 години за пенсия , която ще бъде170 лв) Имам къща за гости но хората нямат пари за почивка.И пак напук на всичко плета кукли на една кука и съществувам!Пишете още имаме нужда да знаем ,че има надежда!

    • Трудно е, Димитрина, напълно Ви разбирам, много е трудно. По определен начин и аз съм в България, защото моите родители, роднини, близки и приятели са там и аз няма как да отдръпна сърцето си. Опитвам се да търся надежда не от мястото, на което съм, а от душата си, защото тя ми е вечен спътник и е с мен, където и да отида. Сигурна съм, че създавате прекрасни кукли, значи Вие не просто съществувате, а творите и това е прекрасно, нали?! Обещавам Ви винаги, когато срещам надеждата, да пиша за нея.

  4. Най-трудното нещо на света е да поискаш помощ, да си признаеш че имаш нужда от помощ. За това и не бива да отблъскваме протегната ръка – искаща или предлагаща помощ. Много пъти са ми помагали и смятам, че дълг на всеки е да дава приятелство, добра дума, дреха, храна.

  1. 26 March, 2013

    […] Гордостта като епидемия срещу добротата като мода е текст на Алиа. за доброто, благотворителността, обществото ни. размисли “за приемането, защото за даването се говори достатъчно” “и е време да поговорим за това, да се научим, че не е срамно, не е обидно, не е зла прокоба да бъдеш сам, отчаян, нуждаещ се, обезверен и нещастен. Защото там, някъде, все има нещо или някой, който може да те спаси, когато не виждаш никакъв друг изход.” […]

Leave a Reply