*

Все така се случва, че когато отворя прозорците и започва да ми се пише. Сигурно вдъхновението ми живее на терасата. Или думите са покълнали в градината. Или мислите ми прекалено много пътуват и имат нужда някой да им остави вратата открехната, за да могат да се върнат.

Все така се случва при мен, че когато прочета някоя книга, която ме уцелва в сърцето и после дълго време не успявам да се намеря.  Излизам от тялото си и отпътувам заедно с мислите. А явно ми е важно да бъда в себе си, често пиша за това. Не знам защо, сигурно се страхувам, че ако прекалено дълго ме няма, когато реша да се върна, всички прозорци ще бъдат затворени.

Страхуващо е колко не се познаваме. Колко сме отчайващо чупливи под кожата, костите, под меките тъкани в тялото, зад бялото на очите, в тъмния край на зеницата. Колко сме чупливи в невидимото, което угасва щом заспим и живее свой собствен, незнаен живот. Храни се с мечти и вдъхновения, храни се със сънища. Таим надежда, че мекотата на нечупливия ни мозък контролира всичко, че ние контролираме всичко, а всъщност между пръстите често се изплъзват меки пухчета. Които понякога се превръщат в канари с остри ръбове, докато падат, нали, някак болезнено.

Представям си ни с прозрачни черепи, веждите невидими, а ушите от хартия. Четат ми се чужди мисли, пътува ми се с чужди мечтания. Сигурно нощем сънищата ни се събират на едно и също място, за да ни одумват, нищо, че наяве никак не се познаваме. И се разминаваме. Физически, докато примигват кратки пламъци.

Сигурна съм, че сънищата ми познават много чужди други, които никога по друг начин няма да срещна. Че са си намерили съмишленици, с които кротко си попийват бира в парка. Че играят карти и четат поезия. Че се смеят заедно или мълчат с шума на вятъра. Щом проблясва утрото се разделят неохотно и навличат пълен арсенал от уши, очи и мигли, за да се шмугнат обратно през прозореца в главата ми, която отново става болезнено чуплива. Сигурна съм, че няма как да ги позная, как моите мисли да познаят нощните си дружки, докато се разминаваме денем.

Но пък ми остава понякога да се надявам, да прочитам книга и да си мисля, с тези чужди сънища, моите добре са си приказвали някога. Знаели са за какво говорят. Може някога и другите да срещна, може. Дотогава просто ми остава да седя чуплива.

We are all made of bones, muscles and dreams.

 

You may also like...