Иван

Моят дядо се казваше Иван. Всъщност, се казва, защото ми се иска да вярвам, че когато обичните ни хора не са вече сред нас тялом, душите им продължават да ни обгръщат като тъничък, незабележим дим от спомени, случки, аромати и дни. Сега, докато втасва тестото за питката, която приготвям, за да отбележа живота и името му, думите в главата ми се леят толкова бързо, че не смогвам да ги запиша.

Дядо Иван е татко на моята майка. Той беше най-добрият човек, когото познавам. Благ и кротък, със сини очи и бяла коса, помня го едър, но не знам дали спомените ми не го извисяват толкова високо над мен. Не съм го чувала никога да повишава тон, но помня как пееше. А той пееше хубаво, за себе си, за нас децата, по празници или докато работеше. Дядо Иван никога не спираше да прави нещо с ръцете си, освен когато задрямваше вечер до телевизора, малко след новините, уморен от дългия ден. Помня, че като бях съвсем мъничка, ми правеше попара от хляб и липов чай със захар. Помня и гласа му, макар да не помня много думи, освен онези от песните.

Няколко години, след като почина, баба ми разказа нишка от характера му, която завързах като балонче към спомените за душата му. Бях в някаква тинейджърска любовна драма и тя ми сподели как веднъж, когато била млада булка, му купила панталон за подарък, а той й се “скарал”, че харчела пари излишно. Но винаги, когато е била болна през зимата и спяла в кухнята до печката, на топло, той си постилал легло на пода до нея и прекарвал там цялата нощ, за да може да се грижи за нея. Тогава научих, че обичта има различни измерения и тя не винаги се припокрива с романтичните ни и захаросани представи.

Първата гозба, която баба ме научи да готвя, беше боб. Помня, че много внимавах да не прегоря запръжката с червен пипер, за да не горчи и бях много горда от резултата. Дядо ме похвали, че съм направила по-хубав боб дори и от нея и баба може би мъничко се засегна. И да не е бил толкова вкусен, запомних думите му и се сещам за тях винаги, когато приготвям боб.

Той почина, когато бях непокорен и объркан тинейджър и признавам, че тогава никак не се интересувах от света на възрастните или от кой знае колко много неща извън самата мен, съсредоточена в младежките си бури. Отиде си от тежка болест и последните месеци бяха трудни за него, за всички ни, които го обичахме и гледахме как гасне. Веднъж баба ми каза, че му ставало много мъчно, че не го поздравявам с “Добро утро”, когато стана сутрин и отида в хола за закуска. Мисля че се засрамих много и до ден днешен продължавам да се срамувам от себе си, защото някак бях спряла да го “виждам”, смален от болестта, а аз окрилена от егоизма на живота си.

Когато съм се родила, съм била за няколко часа момче, което се е казвало Иван. В болницата е имало две жени с името на майка ми и сестрите са объркали коя от тях има момиче и коя момче, изнасяйки грешна информация в списъците за нетърпеливите татковци, чакащи отвън. Баща ми веднага се е обадил на дядо, за му каже, че има още един внук и че ще го нарекат на него. Татко ми е разказвал, че той много се зарадвал и ми се иска да вярвам, че когато истината е станала ясна, не е бил разочарован. Нарекли ме Ирина, за да нося неговата буквичка и надявам се, частица от добрата му душа.

Не помня на коя дата е рожденият му ден, но името няма как да забравя. За мен Иван означава всички спомени, малки къстчета, които пазя, парченце от мен, музика, която звучи в сърцето ми винаги, когато го чуя. Днес ще му направя сладка пита с мед и орехи, защото думите му бяха винаги внимателни, ръцете му нежни към детските ми палавости, а добротата му мека като дъхаво масло.

Честит имен ден на всички празнуващи! Бъдете дойстойни за името си 😉 .

You may also like...