Международен ден на доброволеца

Почти всяка моя сутрин започва с прегръдките на деца между 2 и 6 години и завършва с прегръдките на възрастни хора между 60 и 100 години. Чувствам се богата с всички думи и погледи, които срещам, с всички подарени рисунки, изпити чаши кафе, докоснато рамо, разказани истории, избърсани течащи нослета и обути гумени ботуши за тичане в дъжда. За всички ръце, които доверчиво са хващали моята, независимо дали кожата им е нежна и гладка или суха и грапава.

В началото, когато се записах като доброволец към специална агенция тук в Бон (да, имат си агенция, с обяви, консултанти, съветници и т.н.) се притеснявах и вълнувах много. От една страна, неувереността ми да се изразявам на език, който не тече гладко от устните ми, а все пак общуването с хора в нужда изисква да подбираш внимателно думите си. От друга се чувствах така, сякаш открехвам врата към свят, който иначе би ми било трудно да достигна. Да се запозная с хора, с които, вероятността да общувам иначе би била много малка. И, разбира се, възможността да правя нещо полезно. За мен и, надявам се, и за другите.

Докато служителката от агенцията записваше данните ми и разглеждахме обявите, за да си избера, в мен започна да се прокрадва мисълта, че може би имам грешна представа за доброволчеството. Някак си бях представяла, че става въпрос за това да вложиш много усилия, да дадеш много от себе си в тежки и трудни ситуации, да откъснеш не само от времето, но и от сърцето си. По-голямо парче. Може би съм гледала повечко американски филми, знам ли.

Не казвам, че това го няма, разбира се. По света и у нас се случват ужасно много бедствия, които имат нужда от наистина сериозна доброволческа помощ, която разранява ръцете и сърцето. Но за мен се оказа, че има и други ситуации, наглед обикновени и незабележими, които изискват просто доброволно отдаване на искреното ти внимание. Защото когато нуждите от подслон, лекарства, храна и дрехи са задоволени, винаги остава нуждата от това някой да те види. Да те погледне в очите и да запомни името ти. Да чуе историята за деня ти, за миналата седмица или за живота ти, която може и дори да не е интересна, но си е твоя и искаш да я споделиш. За съжаление, много хора така и нямат на кого да подадат думите, които се въртят в телата им.

И така. Сутрин децата ме посрещат с писъци. Разливат си млякото, отказват да си изядат закуската, искат да седнеш до тях и да ти кажат какво им е купила мама вчера. Сгушват се, доверчиво, докато не ги прегърнеш и гледат палаво, ако им се скараш. Смеят се, когато ги гъделичкаш и държат да ти помагат, когато зареждаш миялната машина. Разпитват те и много държат да ги слушаш внимателно, а не просто да кимаш и да подминаваш историите им, защото едва ти стигат до под кръста. Потупват те по дупето, за да привлекат вниманието ти, споделят ти малките си тайни, изработвате си свои специални ритуали и ставате приятели. А първото хващане за ръката означава, че ти вярват напълно. Независимо накъде ги водиш. Старая са да запомням имената им точно и да ги казвам правилно, докато ги гледам в очите. Не знам дали в този случай те получават повече от мен или аз от тях, но усещането, че порастваме заедно е чудесно.

Следобед, веднъж седмично, ме посрещат възрастните хора. С усмивки и глъчка от вълнение, която се стеле около тях почти плътна и топла на допир. Разпитват ме, смеят се на грешките, които правя, искат да им разказвам за България, за това какво работя, омъжена ли съм, какви книги чета, защо съм там? Сипваме кафе и по парче сладкиш, а когато някой има рожден ден, отваряме бултилка пенливо вино. Понякога играем бинго, друг път гостуват интересни хора, които споделят пътешествията си, и винаги има дискусии на тема музика, литература, религия, политика или просто за нещата от живота. Докосват те по рамото и те хващат за ръка, когато я протягаш, за да им помогнеш да станат. Споделят ти тайни и малки клюки за другите присъстващи и се кискат заговорнически. От време на време се оплакват, че кейкът е прекалено препечен и че кафето не е достатъчно силно, или пък влизат в спор на тема данъци или емигранти. Старая се да запомням имената им точно и да ги казвам правилно, докато ги гледам в очите.

Тази сутрин бебето Алисия, което след седмица става на две годинки и има най-прекрасните пухкави бузи на света, бяло-руса коса и сини очи, беше застанало пред огледалото и говореше сериозно на себе си. Не знам какво си каза, но накрая целуна отражението си, засмя се и падна по дупе. После погледна към мен очаквателно и аз се разсмях заедно с нея.

Вчера следобед приятелката ми Ренате имаше рожден ден. Цветята ми я засрамиха и каза, че била твърде стара, за да получава букети. Надявам се успях да я убедя, че една дама, винаги заслужава рози, независимо дали става на 17 или на 70 години.

Може би и тя, като малка е целувала с любов отражението си в огледалото, но днес е забравила. Радвам се, че успях да й припомня.

За мен днес точно това означава да бъдеш добворолец.

 

You may also like...