емигрантска подправка

Вече малко повече от 2 години живеем в Германия. Никога не съм се чувствала като емигрант обаче, въпреки че много хора са ме определяли по този начин. Може би, защото нямам нужда да се вкоренявам на определено място или по-скоро, защото бързо свиквам с промените, харесвам ги, иска ми се да живея на много места по този свят и съм някак лакома за различни градове, улици и хора. Определям себе си като турист, въпреки че имаме адресна регистрация тук, плащаме данъци и здравни осигуровки и все повече се преплитаме с местната мравчена система.

Не държа на всяка цена да притежавам мебели, къща или кола, да се срастна с някой квартал, с магазините му и да бъда виждана като себе си от други хора, а не просто като преминаващ непознат. Не, че е лошо, разбира се, че не, но на този етап поне пътищата ми изглеждат безкрайно привлекателни, както и влаковете, корабите, самолетите и разговорите с непознати.

Не ми липсват лютеницата, сиренето и хлябът “Добруджа”. Нямам непреодолимо желание да се запиша на народни танци в местния български клуб или да правя неща, които така или иначе не бих правила в България. Нямам желание да познавам много други българи, да се оплакваме от особеностите на германците и да се люшкаме заедно между липсващото там, приятно-горчивото тук и несигурността какви сме точно и къде се намираме. Нямам и желание да ставам приятел с хора, с които иначе не бих станала, само защото идваме от една и съща държава.

Може би в предишния си живот съм била прелетна птица. Или муха, кой знае. Притежанията, липсите и желанията ми тежат повече от това, че не могат да бъдат осъществени. Затворът на ума ми би ми се струвал като окова, ако прекарвах дните си в страдание, заради изборът, който съм направила, оправдавайки се с това, че живот в България не може да има. Не звучи ли някак обидно това, казано от хора, чиито родители, близки и приятели все още живеят там и са все така обични, прекрасни или просто такива каквито са?

И изобщо цялата тази работа с емиграцията ми се струва като един голям надут балон, пълен с въздуха на собствената ни неувереност – на онези от нас, които не са си у дома и на онези от нас, които са там. Животът не го интересуват малките ни драми, той продължава да се случва все така прекрасен, докато си скубем косите да заминем или да останем, или ропатем срещу онези заминалите или пък решили да останат. Може би лютеницата е важна брънка от психичното ни здраве, но все пак една лютеница ли е това, което ни прави наистина щастливи?

Често ме питат какво ми липсва от България. Липсват ми хората. Моите мили и обични хора, с които да разговарям всеки ден, да пием кафе, да се смеем, да бъдем заедно. Липсват ми и думите, защото аз съм изтъкана от думи и то на български, за съжаление на нито един друг език не мога да се изразя така добре. Всеки ден прекарвам ужасно много време да търся правилните изрази на чужди езици и пак знам, че не успявам да кажа всичко, да го кажа така както искам и както умея. Тези две неща, за съжаление не мога да затворя в буркани, да замразя и пренеса, с тях да си напълня куфара. Понякога сутрин ми иде да изляза на улицата и да повтарям в захлас “Добро утро”, вместо “Гутен морген”, нищо, че никой няма да ме разбере.

Пиша всичко това, защото ми се иска повече хора да видят, че думата емигрант има различни измерения. И повече емигранти да разберат, че мястото, на което живеят не е константа, че направеният от тях избор може да бъде променен, ако пожелаят и че държавата, градът и улицата са просто част от едно наистина хубаво пътешествие. Някои се влюбват от пръв поглед в  първото място, на което спрат, други имат нужда да видят няколко спирки, за да открият своята, а трети просто обичат да се возят.

Най-лошата подправка на пътуването, наречено живот, е недоволството, особено онова към чуждите решения и най-вече онова към собствените взети. А лютеница всеки сам може да си забърка на котлона, никак не е трудно, нали?

 

You may also like...