емигрантска подправка

Вече малко повече от 2 години живеем в Германия. Никога не съм се чувствала като емигрант обаче, въпреки че много хора са ме определяли по този начин. Може би, защото нямам нужда да се вкоренявам на определено място или по-скоро, защото бързо свиквам с промените, харесвам ги, иска ми се да живея на много места по този свят и съм някак лакома за различни градове, улици и хора. Определям себе си като турист, въпреки че имаме адресна регистрация тук, плащаме данъци и здравни осигуровки и все повече се преплитаме с местната мравчена система.

Не държа на всяка цена да притежавам мебели, къща или кола, да се срастна с някой квартал, с магазините му и да бъда виждана като себе си от други хора, а не просто като преминаващ непознат. Не, че е лошо, разбира се, че не, но на този етап поне пътищата ми изглеждат безкрайно привлекателни, както и влаковете, корабите, самолетите и разговорите с непознати.

Не ми липсват лютеницата, сиренето и хлябът “Добруджа”. Нямам непреодолимо желание да се запиша на народни танци в местния български клуб или да правя неща, които така или иначе не бих правила в България. Нямам желание да познавам много други българи, да се оплакваме от особеностите на германците и да се люшкаме заедно между липсващото там, приятно-горчивото тук и несигурността какви сме точно и къде се намираме. Нямам и желание да ставам приятел с хора, с които иначе не бих станала, само защото идваме от една и съща държава.

Може би в предишния си живот съм била прелетна птица. Или муха, кой знае. Притежанията, липсите и желанията ми тежат повече от това, че не могат да бъдат осъществени. Затворът на ума ми би ми се струвал като окова, ако прекарвах дните си в страдание, заради изборът, който съм направила, оправдавайки се с това, че живот в България не може да има. Не звучи ли някак обидно това, казано от хора, чиито родители, близки и приятели все още живеят там и са все така обични, прекрасни или просто такива каквито са?

И изобщо цялата тази работа с емиграцията ми се струва като един голям надут балон, пълен с въздуха на собствената ни неувереност – на онези от нас, които не са си у дома и на онези от нас, които са там. Животът не го интересуват малките ни драми, той продължава да се случва все така прекрасен, докато си скубем косите да заминем или да останем, или ропатем срещу онези заминалите или пък решили да останат. Може би лютеницата е важна брънка от психичното ни здраве, но все пак една лютеница ли е това, което ни прави наистина щастливи?

Често ме питат какво ми липсва от България. Липсват ми хората. Моите мили и обични хора, с които да разговарям всеки ден, да пием кафе, да се смеем, да бъдем заедно. Липсват ми и думите, защото аз съм изтъкана от думи и то на български, за съжаление на нито един друг език не мога да се изразя така добре. Всеки ден прекарвам ужасно много време да търся правилните изрази на чужди езици и пак знам, че не успявам да кажа всичко, да го кажа така както искам и както умея. Тези две неща, за съжаление не мога да затворя в буркани, да замразя и пренеса, с тях да си напълня куфара. Понякога сутрин ми иде да изляза на улицата и да повтарям в захлас “Добро утро”, вместо “Гутен морген”, нищо, че никой няма да ме разбере.

Пиша всичко това, защото ми се иска повече хора да видят, че думата емигрант има различни измерения. И повече емигранти да разберат, че мястото, на което живеят не е константа, че направеният от тях избор може да бъде променен, ако пожелаят и че държавата, градът и улицата са просто част от едно наистина хубаво пътешествие. Някои се влюбват от пръв поглед в  първото място, на което спрат, други имат нужда да видят няколко спирки, за да открият своята, а трети просто обичат да се возят.

Най-лошата подправка на пътуването, наречено живот, е недоволството, особено онова към чуждите решения и най-вече онова към собствените взети. А лютеница всеки сам може да си забърка на котлона, никак не е трудно, нали?

 

You may also like...

29 Responses

  1. Kaenni says:

    Хубав пост. 🙂
    Аз не се считам нито за местен жител, нито за емигрант. Аз съм си аз и в момента живея в Лондон (and I love it!). Много ми е смешно някой колега като ме попита “How often do you go back home?” и аз го изгледам недоумяващо, отговаряйки “Every day at 5pm”. “Вкъщи” ми е тукашния апартамент, а не България, ама иди се обяснявай в град, в който 50% от населението са емигранти, които доброволно се изолират в собствени мини-Индии, Полши и т.н.

    • Alia says:

      Да, и на мен “вкъщи” ми е там, където живея през последната седмица 🙂 . Долу-горе толкова време ми е нужно, за да изуча градския транспорт, да си намеря добра пекарна за закуска и да попадна случайно на хубав пазар. Много ми хареса това “аз съм си аз и в момента живея в…” – всеки може да попълни желаното местоположение. Радвам се да те видя, Kaenni!

  2. Ира, някои хора са емигранти в собствената си държава… и никъде не се чувстват у дома. Все пак в 21 век колкото и да са далече близките ти, можеш да ги чуеш и видиш всеки ден. Не ми се мисли как са го понасяли емигранството преди 100, че и преди 50 години.

    • "или да правя неща, които така или иначе не бих правила в България" – много точно и правилно написано!

    • Irina Katerinska says:

      Зори аз мисля, че хората, ако са, то те са емигранти в собствената си глава 🙂 . Иначе да, преди 100 години предполагам е било доста по-трудно, днес светът е едно наистина голямо село.

  3. Много ми хареса отношението към живота!
    Истината е че съм срещала и продължавам да срещам много объркани хора, които където и да се намират не се чувстват на място! Стигнала съм до извода, че това е един вид отличителен белег на доста българи, след мрънкането и осъждането на всичко различно от "българското и родното".
    Много харесвам, хората разсъждаващи като теб! Това е пълноценно изживян живот и признак за природна интелигентност!
    Истината е, че лютеница може да си я забъркаш на котлона, а недоволството е нещо което избираш!
    Поздрави!

  4. Aleksandr says:

    Струва ми се, че отношението на Алиа все пак акцентира, че да си емигрант не е лесно. Всъщност да си емигрант значи точно, че живееш с хора имащи друг манталитет, темперамент и култура. Това е най-тежкото, защото и аз съм в чужбина и се убедих колко погрешни стереотипи сме изградили ние българите за себе си. Не го казвам от носталгия, а защото живота го доказва. Ежедневните неща са безсмислени за коментар, защото ежедневието е едно и също навсякъде. Но средата, другарите и сънародниците в чужбина липсват. Чужбина е всъщност тази Липса. Човек може да се заблуждава, че там всичко е “по-правилно”, “по-хубаво”, но това не променя факта, че не е. Има и много добри, достойни хора – готови да помогнат. Надявам се един ден всички да се върнем в България и да я устроим подобаващо. Мисля, че трябва да съхраним нашата култура, защото тя ни прави завършени хора. Историята и културата ни са много силно емоционално заредени и без тях ние не можем да съществуваме. Най-висшата цел на всеки българин трябва да бъде родината!

    • Alia says:

      Наистина смятам, че да си емигрант не е лесно и затова за себе си съм избрала да не бъда такъв, защото никак не обичам да ми е трудно 🙂 . Не съм напълно съгласна с мнението ти, Александър, но това му е хубавото на живота, че ни среща с различни хора, с различни гледни точки. По света съм открила няколко истински приятеля и да, това не лекува липсата на приятелите в България, но и е утеха, че човек може да срещне сродни души незавеисимо от различния манталитет, култура или език. И независимо къде се намира.

      • Nomad says:

        Не е лесно да си емигрант, но на мен все пак ми се вижда по-лесно от това да живееш в България, такава, каквато е в момента. Но и не чакам някой да я направи хубава за мен. Просто си мисля, че ако един ден я приема отново с всичките й проблеми, може и да се върна. Но още не.

        Емигрантството, както и връзката от разстояние, могат да бъдат дотолкова подтискащи или освобождаващи, каквото е собственото ти отношение към тях.

        Между другото, и на мен най-голяма трудност ми е езика. Свикнала съм на български и английски да се изразявам свободно, харесва ми да описвам и усещам нещата в нюанси, а години ще минат тук преди да достигна такова владеене на езика.

        • Alia says:

          Има много по-лоши места за живеене от България 🙂 . Всъщност на мен не ми е било зле там, въпреки че са ме подтискали разни небивалици, но то и в Германия има особености, които не ми допадат кой знае колко. Пожелавам ти успех с езика!

  5. Не бих могла да го кажа по-добре. Така се чувствах в Германия, така се чувствам и сега. 🙁 А лютеницата наистина си я правим на котлона…

  6. Не бих могла да го кажа по-добре. Така се чувствах в Германия, така се чувствам и сега. 🙁 А лютеницата наистина си я правим на котлона…

    • Irina Katerinska says:

      А защо тъжна усмивка, Албена? Надявам се, че се чувстваш повече добре, отколкото носталгична, защото както виждам си на едно прекрасно място 🙂 .

    • Само заради приятелите ми в България е тази тъжна усмивка. Иначе мястото си е наистина интересно, пъстро, ново… 🙂

  7. Някой друг да изрази моите мисли 🙂 Много ми харесва мястото, където живея (Монреал, Канада), добре се чувствам тук, но вече ме влече да опозная (ама отвътре, не като турист) някое друго кътче на света и най-вече някоя друга куртура. Гледам на имиграцията си като на пътешествие.

    • Irina Katerinska says:

      Радвам се, че не съм сама, Невена, понякога се чувствам като полезно изкопаемо, когато изразявам тези си мисли 🙂 .

    • Nina Gospodinova says:

      Чудесен текст! Много обнадеждаващо е за човек да среща непознати съмишленици 😉

  8. Ив Ет says:

    Колко хубаво си го написала! Подкрепям мнението ти, живяла съм в чужбина, родителите ми от 6 години са в Англия и напълно разбирам казаното от теб. За съжаление повечето хора не възприемат нещата по този начин. Аз самата също не разбирам каква е тази потребност непременно да се идентифицираш с определена народност, да си сложиш граници, които или не смееш да прекрачиш или ако го направиш неизменно започваш да се чувстваш на чуждо място. Нашата планета е наш дом и ни предлага такова разнообразие от прекрасни места и култури, които трябва да приемаме с отворени сърца и умове и без предразсъдъци! Става ми хубаво като попадна на хора, които мислят като теб! Поздрави!

    • Irina Katerinska says:

      И на мен ми става хубаво, като попадна на хора, които мислят като теб 🙂 . Аз разбирам потребността да се идентифицираме, всички я имаме в различни степени, все пак това, че сме част от обществото поддържа до някъде психичното ни здраве в пълна изправност. Както казва Тери Пратчет, дори и отшелниците имат нужда да бъдат посещавани, за да стане ясно какви са, защото ако никой не знае за тях, как биха могли да се наричат отшелници 🙂 . Поздрави!

  9. Миа says:

    Толкова точно написано.:)) Всичко което ни трябва за да се чустваме добре е вътре в нас,а не в колата,къщата или мебелите. :)) Въпреки че аз съм от онези хора които могат да се привъжат и към един молив,и при загубата му да страдат…Но пък винаги мога да намеря себе си и комфорта за душичката ми в някое ново моливче,местенце или къщурка. :))

  10. Kaenni says:

    Ха, Невена, и аз се чувствам малко така. 🙂 Лондон ми е много на сърце, но вече се оглеждам за някой от офисите ни в Азия или Америка, просто ми е любопитно и искам да поживея и на други места.
    И срам не срам да си призная, че нищо не ме тегли към България… мъжа ми е англичанин, и ако някой ден имаме деца, не мисля че те биха се идентифицирали като българи.

  11. Напълно подкрепям! Аз съм от почти от 3 години в Берлин и досега не съм усетила тъга по България,даже мисля, че сега я оценявам много повече от преди.Когато съм там се радвам на всеки миг, а когато съм тук знам, че никога няма да бъда германка.

  12. Kookie says:

    Наслаждение са всичките ти текстове – като наниз от обли думи, дялани в най-дълбокото на душата. Но излизат прекрасни и без усилие!Изненада е само определението. В мислите си изобщо не те възприемам като “емигрант”, а като наш (пре)водач в кухнята на живота. Благодаря ти, че мога да те чета именно на български!

  13. Nikolina says:

    super!

  14. Ния says:

    Много познато! И на мен най-вече ми лиспват думите, уви част от мен завинаги ще говори само български и никакви речници няма да успеят да я преведат. А относно лютеницата, все ми се струва, че тя е нашата обща метафора и когато тъгуваме по домашния й вкус, всъщност ни се иска да кажем, че ни лиспва баба, калдъръма, топлите летни нощи и простичкото време на детсвото. Та така, яде ми се лютеница 🙂

    • Alia says:

      Аз предпочитам да казвам, че ми липсват баба, градът, улиците, нечия усмивка 🙂 Любовта няма нужда точно от такива метафори, защото те омаловажават големината на чувствата, според мен.

  15. Прекрасна, Ирина!
    "Запознах се" с теб чрез есенните ти бискити с кленов сироп, а днес открих и блога ти и част от осториите които те вълнуват, но тази…. Тази история е моята, моите емоции, моят живот (Като че ли.. само че така описан както аз не бих могла – толкова колоритно и емоционално). И аз живея в Германия от година и половина, не се чувствам емигрант, не ми лисват камъните или тревата на България и аз си варя лютеницата на котлона… Единственото, което ми липсва са наистина близките ми хора. Близки до сърцето и душата ми! Благодаря ти! Поздрави!

    • Irina Katerinska says:

      Мила, Розалина, благодаря ти за хубавите думи! Винаги се радвам много, когато откривам прекрасни хора и съмишленици, с които звучим на една вълна :)) Поздрави и бъди все така удовлетворена с изборите, които правиш!

Leave a Reply