Дара

“Дара сред липите”

Глава 8

Прекарах следващите два часа седнала на прогнилата пейка, с отпуснати в скута ръце. Гледах към градината и броях прашинките. Тревата беше избуяла, пролетно нежна в първия си устрем, сливите се къпеха в бели цветове. Беше ужасно тихо. Виждах криволичещета пътека, някога заобиколена от ягоди и цветя. Виждах стария курник и празната къщичка на последното ни куче. От някъде се появи едър черен котарак, с едно единствено бяло петно на опашката, хвърли ми един подозрителен поглед и се излегна до кладенеца.

Тишината пропълзя по цялото ми тяло и остана единствено чувството в гърба ми – с него докосвах хладните стени на къщата. Най-после ми се допи кафе и влязох вътре, за да си направя. Носех малко пакетче в раницата, както и захар, торбичка със сол. Кухнята беше още по-избеляла, отколкото я помнех. Старите долапи с олющени вратички ме посрещнаха в очакване да ги отворя, там баба държеше порцелановите чашки за кафе със златен кант и малки сини незабравки, изрисувани около дръжката. Дървените дъски на пода скърцаха неприветливо, докато потропвах с крак и чаках кафето да кипне на котлона. Извадих цигарите и се върнах с димящата чаша на пейката, а котаракът любопитно се намести до мен. Изведнъж чух портата да се отваря:

– Божидара, Божидара! – леля Веска се появи, грейнала в червената си пола, прегърна ме силно и от ръцете й ме лъхна на току-що издоено мляко.

– Кога пристигна, моето момиче? Дядо ти Велко ми каза, че те е видял на площада, но аз не му повярвах, викам си трябва сама да видя, оставих всичко и дотичах. Каква си хубава, откога не съм те виждала, пу-пу! Как е София-та, а майка ти? Момчил добре ли е? Чуваме и ние тука, че концерти изнасял с цигулката, известен бил станал, ех…

– Добре сме, всички сме добре, лельо Веске – вмъкнах аз в една от кратките паузи, докато си поемаше дъх. Засмях се високо и звукът ме изненада, сякаш не беше моят глас, прозвуча по друг начин, тук в градината, на открито. Усмихна се и леля Веска.

– Хубаво, много хубаво. Дошла си да нагледаш къщата? Тамън пролетно време, да се изперат чергите, да се белнат стените. Баба ти щеше да се радва, че не си я забравила.

– По-дълго ще остана. Дойдох да живея тук.

Тя замълча и ме погледна изненадано. Понечи да каже нещо, спря, пак започна. За първи път виждах леля Веска да остане без думи и отново се засмях високо.

– Хубаво, хубаво… – поусмихна се и тя. Добро време си избрала, градината трябва да се прекопае, да се оплеви, ако искаш на лято да имаш някой и друг зеленчук. Ама ти нямаш разсад, нищо де, аз ще ти дам. И за чушки, и за домати. Ей там, до оградата, имаш лапад, за супичка, баща ти все ти го затваряше в бурканчета, знам колко обичаш… Ох, Божидарке.- Леля Веска замълча и ме погледна разтревожено.

– Да ти сипя кафе, ей сега ще донеса чаша,  остани да ми правиш компания! – казах и не изчаках да ми отговори, забързах към кухнята. Чух я зад мен да промърморва:

– Ами да остана, защо да не остана…

Разделих останалото кафе между двете ни, извадих и бисквити от раницата, а котаракът веднага се разсъни от шума на отварящия се пакет.

– Я ми дай една от твоите цигари. Не съм пушила от години, ама така с кафенцето може. Много тънички, ама хубави, сладки са. – От цигарата или от кафето, леля Веска най-после събра смелост, за да ме попита – Ами ти, Даре, защо реши да дойдеш тука. Знам аз, че много обичаш къщата, но това село не е място за младо момиче. Какво ще правиш? Други млади хора почти няма, ей на и моите кога дойдат, кога не, най-много веднъж месечно, а са наблизо, във Видин. Няма кино, няма театър, няма дискотеки. Понякога с дни няма с кой две приказки да обелиш. По цял ден сме или на полето, или в градината, кал, прах и работа. И не мож мръдна никъде, защото животните няма как да се оставят, какво ще правиш тука самичка?

– Искам първо да стегна къщата, да не я оставям да се руши. А после ще видим, лельо Веске, омръзна ми София, не ми е добре там.

– И татко ти все така казваше: “Не ми е добре там!”, а има хора, дето дават мило и драго там да са, за по-добра работа, за по-добър живот.

Допихме си кафето мълчешком. Тъкмо посегнах да я попитам за децата и внуците, джобът на престилката й завибрира, разнесе се писукаща мелодия.

– Ох, туй чудо! Ало, ало, Милене, ти ли си, майко? Ами къде да съм, при Божидара, тя одеве пристигна и… Ало! Чуваш ли ме?! Да, да, ама вие къде сте? Ах, хубаво, майко, хубаво, ама защо не се обади… Е, нищо де, как да не се радвам, ида ей сега, чакайте.

Все още не можех да се съвзема! Гледах как леля Веска държи мобилния телефон, сякаш съм я видяла да излита в космоса и не можех да повярвам! Нали в селото нямаше обхват, какво става тук?! Нали бях защитена, а сега майка ми може да ми се обади във всеки един момент. Гърлото ми пресъхна от ужас.

– Тръгвам, Божидарке, Милен е дошъл с жената и детето, да ме видели. Все не се обажда предварително, една баница да бях направила поне, нищо нямам приготвено.

– Лельо Веске, чакай! Нали тук мобилните телефони нямаха обхват, какво става?!? – в гласа ми се долавят истерични нотки, които раздразват котарака и той ми обръща гръб.

– Ами, ами, вече има! Сложиха една голяма антена ей там, на хълма и Милен ми го купи телефона, да сме имали винаги връзка, ама това работа ли си е, тая дяволия все ме стряска като звънне. Слушай, ти ела утре да пием кафе следобед, хем да видим какво ще я правим градината ти. За някои неща си вече закъсняла, ама ще оправим другото, няма страшно. И сладкиш ще направя.

– Ще дойда, ще дойда следобед. – Изпарих я до улицата, а тя, току преди да тръгне се обърна и ме погали по бузата.

– Баба ти щеше много да се радва, да знаеш.

Загледах се в червената й пола, докато ситнеше по пътя, развята като клюн на наперен петел към мен. Щеше ли наистина баба да се радва?

Предишните глави са тук.

You may also like...