Аз преди

Четенето на този пост е най-пълноценно в компанията на тази песен

Днес, докато карах бавно към вкъщи, си спомних, че вече съм живяла с интернет повече години, отколкото без него. През ’98 брат ми ме убеди да се запозная с вируталния свят, а аз скептично се съпротивлявах, сякаш съм бански старец, когото карат да се качи на сноуборд. Все още се държа така с повечето нови неща, които ме карат да срещна, въпреки че знам, че след това ми харесват. И то много.

Тогава пред мен се отвори врата към света на безкрайните разговори от написани думи. С непознати или познати, с хора, които никога не виждаш, влюбваш се в тях, мразиш ги, нямаш търпение да откриеш ника им в списъка с имена, сънуваш ги, понякога се срещате в парка или в някое кафене, разочаровате се, че думите не вървят така плавно или се влюбвате още повече. Свят, където беше много по-лесно да си себе си и много лесно да не бъдеш. И макар че тогава прекарвах безкрайни часове, взряна в монитора, в очакване на следващата реплика, интернет беше по-скоро допълнение, отколкото част от живота ми. Беше подправка.

Днес, почти 15 години по-късно, го няма онова вълнение. Компютърът е като вилица, участва минимум три пъти на ден в света ми. Рядко разговарям с хора, нямам и нужда. Чета, разглеждам, сравнявам. Пиша. Всъщност това не е писане, просто натискам вилицата по-дълбоко. Понякога ме прави нещастна, друг път ме развеселява, но не ме прави щастлива. Не е аромат, а основно ястие, от онези делничните, чиято снимка не си заслужава да качиш дори във Фейсбук.

От няколко дни се опитвам да си спомня какво правех, когато го нямаше него. Когато не беше ежедневие, а специален коктейл след вечеря. Спомних си, че тогава бях много повече себе си, а не съмнения породени от нечие чуждо мнение, прочетено случайно. Спомних си, че тогава търсех информация единствено в себе си от какво имат нужда тялото и душата ми, а не се ровех из сайтовете, за да науча как да ги излекувам. Рядко се обърквах, защото си имах доверие и дори да грешах, знаех, че ще мога да си дам друг отговор. Бях уверена, че живея така, както няма да съжалявам.

И си спомних дните си.

Сутрин, вместо да се разсънвам с Фейсбук, отварях книгата на нощното ми шкафче и се спотайвах поне два часа, четейки блажено, протягайки се в хладните чаршафи.

Снимах рядко, но се замислях преди всеки кадър, защото имах ограничен брой. След това чаках с месеци лентата да свърши, ден-два във фотото, вземах си плика и сядах на някоя пейка, забравила каква е била първата снимка, изненадващо прихванала изгубени мигове.

С часове разглеждах готварски книги, разлиствайки страниците им и си избирах рецепти, които ми се струваха уникални и специални. Сега чета стотици кулинарни блогове и имам запазени хиляди ястия за опитване, които ми е напълно ясно, че никога няма да смогна да приготвя.

Слушах музика. Не като фон, не като клипче от ю туб, а лягах на леглото, с ръце под главата и я чувах. Чувах думите или се губех в прибоя на вълните от Cafe del Mar, докато забравя коя съм.

През лятото чаках залеза, за да прихладнее в стаята ми и на пода да се образува кръгло слънчево петно, в което да седна и да отпусна раменете си, докато мислите ми се успокоят и остане само една.

Чаках телефонни обаждания, а не имейли, не намигане в чата.

Излизах настървено при всяка възможност и бродех по улиците, докато се уморя, докато срещна приятел, докато ми се допие кафе. Търкалях се в тревата.

Винаги ми беше интересно, защото не можех да понасям скуката и исках да я лекувам по забавни начин. Майсторях с ръцете си, четях Ницше, задавах неудобни въпроси. Сега просто отварям компютъра.

Водех толкова много разговори, че понякога ме заболяваше сърцето от споделени думи. Беше ми инетерсно. Днес срещам съвсем малко хора, с които ми е хубаво да разговарям, докато денят и нощта се изнизват.

И четях. По всяко време, на всяко място. Днес чета само вечер.

И пишех. В дневници, на хвърчащи листчета, върху дървени маси, по кожата на любим човек. Пишех писма на хартия и тайни бележки, които оставях върху възглавницата на Д., преди да си тръгна. Пръстите ми бяха нашарени от мазоли и избеляло мастило.

Тичах, подскачах, плувах, ходех боса и ми се случваше толкова често да забравя да се храня, че вечер умирах от глад до безкрайност.

В момента седя на дивана и съм качила краката си на масата. Лаптопът е в скута ми, чинията с обяда ме чака да му обърна внимание. И ми е носталгично, за себе си. Ходя боса по паркета и ми е трудно да затворя браузъра. Чета нечии животи и се размивам в различни истории.

Най-ясно си спомням, че косата ми ухаеше на кайсии и събираше слънце, стояла на някоя пейка в Борисовата. И си казвам, че ми е време да изключа компютъра. Да седна на терасата и да гледам как изсъхва житото. Да забравя чуждите научени истини и да си спомня моята.

И да измия косата си с кайсиевия шампоан.

You may also like...