Дара се завръща

Няколко глави на “Дара сред липите” се промъкнаха неусетно изпод пръстите ми. Никак не ми върви с нея, причини много и всичките в моята глава. Но пък си имам един “мародер” вкъщи, който не ми позволява да се откажа, затова  в негова чест – най-после краят на шеста глава и следващата. Скоро пристигат и още 🙂 . 

Глава 6 – началото е тук

… Беше време да тръгвам, за да не изпусна автобуса, залутана сред мислите си. Притичах между фалшивите таксита, влачейки двата сака и раницата, открих автобуса и стоварих багажа вътре. Останала без дъх се отпуснах на седалката, обгърната от облак прах и притихнах. Автобусът потегли, а аз се загледах за миг в София, която се движеше без звук пред мен и след това затворих очи. Бъдещето ме очакваше, а аз вече пътувах към него.

Глава 7 

Във Видин успявам да изпуша нервно две цигари, докато чакам следващия автобус за Сребролистово. От спокойствието ми не е останала и следа, в главата ми се гонят объркани мисли за онези неща, които оставям и за всички други, които ме очакват. Как ще ме посрещне къщата? Опитвам да се убедя, че нищо не е окончателно, решенията се променят, а и все пак не отивам да кажем в някоя пустиня, където нощем ще ме преследват пълчища скорпиони, а денем ще умирам от жажда. Отивам си у дома. Дишай, Дара. Дишай. Отиваш си у дома.

Раздрънканият стар “Чавдар” се клатушка по разбитите пътища така, сякаш е попаднал сред вихъра на морска буря. На пътеката до мен  има полегнала коза, която упорито се опитва да ми сдъвче ръкава, а аз си разказвам Сребролистово. Преди много-много години носело друго име, но никой не си спомня точно какво. Баба ми разказваше, че едно есенна утрин цялото село се събидуло обгърнато от задушливи облаци дим и от тревожния звън на църковната камбана. През нощта в чиатлището лумнал пожар, най-вероятно от някоя забравена тлееща цепеница и то изгоряло безшумно до основи, докато вихрушките, които дебнели из долината, се възползвали от пиршеството на пепелта. Всички липи в селото, а те са навсякъде, сякаш скелетът му е направен от липи, били покрити с нея като призраци от вълшебна сребърна гора. Така и селото се нарекло Сребролистово, в памет на безшумния пожар, изгубените книги и попарените дръвчета.

Коминът на стария завод се показа зад първия хълм и бледозелените ниви. Ту го изгубвах от поглед, ту отново го мярках между трепкащите листа на топлоите край пътя и с всяко пропадане на автобуса в поредната дупка, сърцето ми забързваше. Още един завой и ето… спуснахме се към първите къщи, минахме по главната улица, покрай новия магазин, дето май не му вървеше много добре работата, нищо че беше издигнат от бял мрамор, облещил се с горд блясък към всички посетители.

Видях баба Станка да седи на изгнилата пейка пред дома си. Видях червения покрив на училището и нащърбената фасада на кметството. И най-сетне видях липите на площада, не сребърни, а омекнали от първите зелени връхчета на пролетта.

Едва, когато усетих, че козата ме побутва нетърпеливо да слизам по-бързо, осъзнах, че съм се спряла на изхода и се взирам в дърветата.

– Хайде, момиче, нямам цял ден, трябва да се връщам обратно. Опушеният глас на шофьора ме изстреля бързо на земята, измъкнах саковете и раницата и се загледах в останалите пътници, които се разпръснаха бързо, изтупвайки от себе си мириса на прашните седалки и споделеното пътуване.

Стоях с отпуснати, празни раце, обградена от багажа, в дилема дали да го грабна, да се метна обратно в движение на автобуса и да избягам без да се обръщам. Или да остана тук?!? Изпратих го с поглед, докато се скри зад хълма и най-после се обърнах към площада. Пред олющеното кметство пушеха бавно трима старци и се взираха в мен, присвили късогледо очи. Не можех да разбера дали са ме познали. Леля Мария, продавачката в смесения магазин, надничаше през витрината. Пердетата на кафенето, което всъщност си беше замаскирана кръчма, помръднаха рязко и отново потънаха в следобедна дрямка.

Обърнах им гръб, нарамих багажа и тръгнах бавно по улицата. Пресякох реката, запустяла и обрасла в папур, докато си слушах стъпките. Не срещнах никого, броях къщите – първата след завоя, след нея е онази, изоставената от години, следвашата е на леля Веска. До нея е къщата на баба.

Керемидите й са избелели в цвета на забравените спомени, изстинали без пушек от комина. Спрях пред портата и затърсих трескаво ключа из джобовете на якето, изведнъж останала без дъх от нетърпение. Вратата изскърца жално, неотваряна цяла година. Слязох по няколкото ронещи се стъпала и се спрях до кладенца, скрит зад чимширите, смъкнах раниците на земята и ръцете ми останаха празни. Сърцето ми изведнъж се успокои, изгубило всяка тревога, мислите ми потекоха през очите и сякаш за миг чух стъпките на баба да бързат през двора към мене.

Това е. Дойдох си.

Предишните глави са тук в Google Docsа тук като PDF вариант.

You may also like...