Неделни миниатюри: До Северно море и назад

Когато имаш три почивни дни и ужасно много посоки, в които да потеглиш, изборът е труден. В този дълъг уикенд решаваме да тръгнем към Северно море.

Обичам морето по особен начин. Някак му се доверявам така, както при среща със стар и добър приятел. Идеално мълчим заедно. Идеално се допълваме с пясъка и аромата на вълните му. А колкото по-северно става, толкова по-прекрасно е. Огромни бели плажове, остри треви с дъх на порязано, сух вятър  и отлив, който прибира със себе си  границата между небето и водата.

Ранен съботен следобед: пристигаме в град Вилхелмсхафен, оставяме си багажа в хотела и се насочваме към място, наречено “Южен плаж”. Объркваме пътя няколко пъти, вървим прекалено дълго и почти се отказваме, но мисълта за морето, което е някъде ей там зад завоя е така примамлива…

Зад последния завой се разкрива тази гледка. За мое разочарование плажът няма пясък, но пък слънцето е толкова приятно и насищащо, а тревата мека, че някак липсата му почти не се усеща. Събувам се боса и вървим до края на дългата алея, където опитваме местна бира и се скриваме от силния вятър, който носи залеза.

Ранна неделна утрин: събуждаме се рано, хващаме влак, след него автобус и пристигаме в малкото градче Bensersiel, от което няколко пъти дневно тръгва ферибот. А фериботът ще ни заведе до основната цел на пътешествието ни – един от няколко много красиви немски острова, които се намират в Северно море, близо до континенталната част. Избираме Langeoog, но съм сигурна, че всеки от останалите си заслужава да се види. Надявам се, някой ден, ще посетим и тях 🙂 .

Островът е част от национален парк и природата му е изобилна, прекрасна и дива. Границите на плажовете се губят някъде в периферията на зрението, в тревите се гушат зайци, необезпокоявани коне и крави и толкова много различни видове птици, че можеш да прекараш цял ден само в наблюдаването им. В малкото едноименно градче живеят около 1000 души, къщите са от червени тухли, заобиколени от бели огради и дървени маси с шарени столчета за следобедното кафе.

На острова няма автомобили и придвижването става или пеша, или с колело. Веднага, след като пристигаме, наемаме две и се отправяме в търсене на плажа. Толкова е близо, че чак се изненадвам. Изкачваме висока тревиста дюна и пред погледа се разкрива тази гледка…

Сърцето ми затихва. Понякога, дори и да се намирам в сянката на някоя известна забележителност, не успявам да почувствам магията й. Но друг път, ах, друг път съм толкова благодарна за възможността да се удивлявам, за невероятните места по света, които омаловажават всички дребни тревоги и те карат да измисляш нови значения на думите.

Плажната ивица на остров Langeoog е дълга 14 километра и при отлив морето оставя след себе си гладко пясъчно поле, готов да запечатва стъпки и радост. До вълните се върви дълго, влизаме във водата до коленете – в началото е топла, но изведнъж започва да щипе студено. Кара те да спираш и да слушаш шумоленето на пяната и засмукващата тишина на простора.

Една малка част от плажа е заселена с щрандкорб-ове (в превод “плажни кошници”), които заместват шезлонгите – можеш да си наемеш една за цял ден и освен, че е удобна за седене и наслаждаване на гледката, предпазва и от вятъра.

Времето минава ужасно бързо и никак не ни достига, за да видим всичко, да се насладим на безоблачното небе, на ароматните треви покрай пътеките, докато караме колелата извън улиците на градчето.

Срещаме гледки като от пощенски картички и се сещам за романът на Джоан Харис “Островът”. Всъщност през цялото време мисля за него и едва сега разбирам, какво е имала предвид с думите, че да живееш на остров е много, много различно. Едно мъчнико парче земя, чието дихание чувстваш много по-осезаемо. И всички стихии, от които си зависим… А суеверието е специална вяра, която те приютява под крилото си за утеха в зимните бури.

Тръгваме си с последния ферибот и си мисля, че бих се върнала за седмица или две, за дълго време, което да няма значение, да седя на дюните и да ям сочна праскова, а сокът й да се смесва с малки прашинки пясък. Лятото да бъде хрускаво.

Понеделник, ранна утрин: потегляме обратно за Бон. Пътят е дълъг, но все пак имаме достатъчно време за да разгледаме някой град и решаваме да видим Бремен. Отделяме си три часа, които се оказват крайно недостатъчни. Толкова изненадващо хубав е този Бремен!

Отдавна не бях виждала такъв приказен немски град.

Сградите ми напомнят за Холандия, но същевременно имат свой собствен характер. Тъмни, много тъмни тухли, високи, с остри покриви, а на всеки ъгъл се крие някой интересен музей, работилница, кафене, ресторант или магазинче за разглеждане. Три часа  изобщо, наистина изобщо не стигат.

В началото на 30-те год. е създадена тази малка уличка в старинен стил и всяка къща носи името на знаково събитие или личност. Няколко пъти дневно ъглите й се озвучават от камбанки и на всяка крачка има галерия, книжарница или антиквариат.

Съвсем близо до главния площад се намира и малък квартал, наречен Шноор и обявен от ЮНЕСКО за културно наследство. Разходката през него се отпечатва в широка усмивка от възхита и почти през цялото време ти се иска да седнеш в някоя от сладкарничките или да изпиеш чаша бира на ей онази маса в ъгъла.

Бременските музиканти от известната приказка, така и никога не са стигнали до Бремен, но в наши дни са символ на града. Всяка неделя по обед историята се разиграва на главния площад, така че, ако се озовете там в този ден, не пропускайте представлението.

За десерт на разходката ни из града, точно преди да се качим на влака за вкъщи, си оставяме разглеждането на тази мелница. Можеш да влезеш вътре, да се изкачиш по тясната, много тясна и паянтова стълба и да се озовеш там, където се е мелело брашното. Ухае на зърно и по ноздрите полепва останал брашнен прах. Ухае на мисълта за хляб.

You may also like...