Дара във ваканция

Тази глава е недовършена, но пък по-добре да я псуна така, отколкото никак. След нея Дара излиза във ваканция за неопределено време.

Глава 6

 Следващите три дни прекарвам в неорганизирани опити да си приготвя багажа. Никога не ме е бивало в преценяването на вещите, какво ще ми е нужно и какво не. Предпочитам да не взимам почти нищо, вместо да влача излишни сакове, но все пак си налагам да направя някакъв списък. Забравила съм какво има в къщата, къде прибрахме посудата на баба, одеялата наръсих ли с нафталин или ги раздадох на съседките? Изсипвам всичко от гардеробите на пода и по цял ден прескачам купчини от дрехи, книги, чаршафи, чинии, вилици и лъжица, кога съм си купила преса за гофрети и защо имам два тостера?!? И трите вечери се виждам с Мая и Алекс, и макар с радост да оставям разхвърляните вещи зад гърба си, жалостивите и неразбиращи погледи на двете ми идват в повече. Нито с тях ми е добре, нито сама вкъщи. Подскачам нервно, като ощипана кокошка и се чудя какво да правя с ръцете си. Звънях няколко пъти на Момчил, но той все ми казваше, че е зает и не може да говори с мен, докато накрая се отказах.

В събота вечерта най-после притихвам. Събрала съм солидно количество багаж, който да взема с мен, подредила съм всичко обратно в шкафовете, измих дори прозорците и накрая си отворих бутилка сайдер. Сега ми остава само да се вслушвам в нощта, докато чакам да дойде утре. Утре, в неделя, заминавам. Оглеждам се в притихналата ми, любима София и в потъмнялата Витоша, над която няма ни една звезда. Нощният шум е така непрестанен, че прилича на тишина – лаещи кучета, тракане на чинии, отлитащи през отворените в топлата вечер прозорци, буботещи автобуси, новините в 22:30, недочуващите ми съседи, които си подвикват, цвърченето на закъснели пържени кюфтета. Ще ми липсва така както пулсира белега на лявото коляно, дето паднах на него, когато бях на 11. Толкова ми се иска да избягам, че дори знам как ще си мечтая да се върна, да бъда отново тук на терасата, да изтръсквам цигарата в недопитата чаша кафе, да ме лъхва нощният хлад и да си представям как съм на някое друго място. Опитвам се да усетя как слагам край на цяла една безпаметна епоха, но единствено усещам умореният ден да се изплъзва между пръстите ми, а на негово място застава живо и ясно Среболистово. И това, че вече знам какво искам. Да бъда там, а за после… за после ще му мисля после.

Автобусът за Видин тръгва в 8:45 сутринта, но в 5 часа съм вече будна и не мога да си намеря място от нетърпение. Влизам да си взема душ и съм толкова разсеяна, че вместо инитемния душ гел използвам ексфолианта за тяло… Господи, как боли! Поне днес не си сложих на четката за зъби от течния сапун, вместо паста, както направих миналата седмица. Знам си, че трябва да спра да се къпя преди първото кафе. Всъщност да правя каквото и да е преди да се събудя напълно. Решавам да тръгна два часа по-рано, след като последните десет минути обикалям безпаметно от едната стая в другата. Изключих всички уреди, затворих прозорците, спрях крана за водата и изведнъж апартаментът замириса на прах. И на празно.

40 мин. По-късно седя на един опустял перон и си отварям кутийка кола. Изфъскването й стряска един сънен кондуктор, който ме поглежда озадачено и аха-аха да се приближи. Вече почти чувам да ме пита какво точно правя тук в 6:30 сутринта, но в последния момент се отказва и ме подминава. Всъщност това е една от малките ми тайни. Обичам да идвам на Централна гара по всяко време на деня, да се промъквам до някой перон и да сядам върху парапета на подлеза. Представям си, че заминавам нанякъде, че посрещам някого, подслушвам чужди разговори и нетърпеливо поглъщам тракането на влаковете. Понякога махам на заминаващите, сякаш в захабеното купе седи любим човек и изобщо, ако трябва да си призная честно, играя си на тотално друга личност. А по гари и летища това е много лесно. Добре де, може и да не е много, хм, нормално, според общорпиетите стандарти, но повярвайте ми – действа ужасно успокояващо! За половин час ставаш различен човек, измисляш си нов вълнуващ живот и си го напълваш с каквото ти хрумне. После ставаш, изтръскваш си полата от трохите и се връщаш обратно в собствените си обувки. Тази сутрин обаче просто слушам влаковете, защото ги обичам. Сутрешният хлад ми пощипва раменете, докато чакам да стане време за автобуса и се сбогувам с всичко, за което се сетя. Казвам довиждане на гарата, на София, на Лъвов мост, на любимите ми кафенета, на сладкарницата, в която няма проблем да изям три парчета торта едно след друго, на бул. Дондуков, който винаги ме посреща достолепен… Мисля за всичко друго, само и само да забравя колко ме е страх.

А, ей Бога ми, ужасно ме е страх! Изведнъж цялата ми увереност се изпарява. Какви ги върша?! Защо напуснах работа, за да живея в някакво запустяло село, а? И аз хубаво си изчислявах, че спестяванията ще ми стигнат поне за година, ама искам ли да похарча всичко, само и само, за да не върша нищо? И какво ще правя всяка вечер от тук до края на света, съвсем сама, само с черно-белия телевизор? Може пък да си взема дворно куче. И да осиновя няколко от селските котки, които така или иначе ще дойдат да тропат по стъклото на бабината кухня, както правеха едно време, веднага щом разберат, че някой живее отново там. А, и сега е моментът да си призная, че изпитвам див ужас от всякакви пернати животни, начело с най-неприятните от тях кокошките. Няма разумна мисъл на този свят, която да ме убеди да вляза незащитена със скафандър и дълъг прът в кокошарника, за да събера яйцата! И изобщо никога, ама никога няма да се хвана да коля, попарвам, щавя и каквото и да било там някоя от тях. Ще ги оставям да си живеят щастливо и да умират доволно от старост. Точно така, дори може да основа върху тази идея цял нов бизнес план и да събирам и кокошките на всички останали, които нямат желание да хванат сатъра и да режат глави в несвяст. Макар че не се сещам за някого от Сребролистово, който не би си заколил кокошката. Но винаги мога да потърся онлайн съмишленици, ще пусна тема в някой форум и ще си правим месечни срещи под надслов: “Не на жестокостта към пернатите, нека умират в мир”. Ще станем толкова известни, че ще ни се обадят от bTV, за да участваме в сутрешния блок и…

Хей, откъде изскочи този влак и как е възможно да не го чуя? Точно преди да ме задмине, видях машинистът да ми маха и не издържах – ухилих му се хлапашки.

Предишните глави тук в Google Docsа тук като PDF вариант.

You may also like...

8 Responses

  1. Dani says:

    Хубаво лято, и на теб, и на Дара :))))

  2. kathryn says:

    Като една истинска почитателка на чик лита, смея да твърдя, че Дара е достойно попълнение в отбора на на Беки Б., Бриджет Джоунс и героините на Кубарелова.
    Позволявам си само, да направя едно предложение – името и да влезе в категориите. Не, защото не чета всяка публикация в блога, а защото мисля, че това ще олесни общуването с Дара.
    Хубаво лято и от мен!

  3. Alia says:

    Dani, благодаря, засега само Дара се отдавана почивка, аз оставам тук 🙂 .
    kathryn, много си права за категориите, благодаря за добрата идея! Вълнуващо лято ти пожелавам!

  4. Iliyan says:

    Очаквам продължението….
    :))))

  5. краси says:

    Хайде, Ирчо, продължи историята!

  6. Vava says:

    Alia, да споделя, че прочетох историята на Дара наведнъж. Понеже не обичам да чета на екран, си я разпечатах на хартия (втора употреба от офиса). Не искам да те подканям и аз да продължиш, защото знам как стоят нещата с писането, но дори да няма продължение, за мен Дара вече си има свой живот. Дори вчера, докато бях на село, си мислех какво ли ще и се случи в Сребролистово, дали ще срещне любовта там или ще стане известна писателка. Защо пък да не последвам примера й … такива неща.
    Хубава и вдъхновяваща есен ти пожелавам!

  7. Alia says:

    Vava, трудно ми е да кажа кога ще има продължение, надявам се ти и всички, които харесват Дара да изтърпите творческата ми дупка :)) . А инак, последните ти думи много ме усмихнаха, защото най-невероятното, което правят писаните истории е да раждат копнежи и мечти. Радвам се, че съм успяла с думите си да го направя за теб! Поздрави и вдъхновяваща седмица!

  1. 29 June, 2012

    […] Глава 6 – началото е тук […]

Leave a Reply