5

Ако мразя нещо повече от чесъна копъра, то това са равносметките. Онези около Нова година, покрай кръгли годишнини, рождени дни, влизане в ЕС, изригване на вулкани и всякакви подобни. Сигурно, защото отдавна реших, че няма какво толкова да му се мисли на миналото и вместо да оценявам днешния ден, когато вече е станал вчера, предпочитам да му се радвам, да греша в него, да вземам с пълни шепи и да давам, докато се случва в момента. За едни това е повърхностно, за мен е просто олекване на душевния багаж. Не, че нямам съвест (даже прекалено много понякога), не че не се и пържа в ада на собствените си угризения доста често. Но пък упорито си спестявам трупането на минали действия върху пиадестал, срещу който да се покланям поне веднъж годишно, да го оплаквам горчиво или да му се радвам.

Димитър обаче ме подсети съвсем наскоро, че този месец юли стават 5 години, откакто пиша тук. Със сигурност няма да има никакви равносметки, защото не го възприемам като работа или задължение, не съм имала за цел да стане популярен или да ми донесе някакви бенефити, не съм се старала да бъда редовна, оригинална или дразнеща. За всеки пост трябва да се преборвам с ужаса си от споделяне и може би от една страна бих определила блога си като собствена терапия, защото в реалността ми е трудно понякога да кажа дори, че съм тъжна. Но и това не е – блогът ми първо захранва собственото ми удоволствие от писането и след това радостта ми да доставям удоволствие на други хора и да се преборвам с ужаса си от приемането на похвали.

Така че, съжалявам – никакви равносметки, никакви томболи и никакви подаръци като готварски книги или мултифукнционални миксери за моите верни читатели 😆 . Но пък ще ви подаря стихове. Защо? Защото писането за мен тук винаги е било и ще бъде основното, дори докато готвя, пътувам или чета – аз търся различни подредби на думите, които ме очакват с безкрайната си необятност да ги срещна търпеливо.

Много изненадващо за мен, аз наистина харесвам стиховете, които съм писала някога – те са съвсем мъничко и именно с тях сложих началото на този блог. Може би, защото ги намирам за непретенциознни, знам че поезията не е силната ми страна и спокойно мога да се отпусна в топлите й води. Може би и защото ми напомнят истории, любов и мене си, а може би защото, когато пуснах първата си публикация тук с един стих, у дома всички прозорци бяха разтворени, пердетата се люлееха в здрача и около мен се стелеше аромат на изсушено на слънцето пране.

Пътека
И ръцете ми – белите,
и очите ми – пъстрите,
и косите ми – тъмните..
Все са пътека
за теб
към душата ми.
***
Не да знам
Не искам да знам.
Как един мъж живее.
Как обича и очаква.
Как си мие сутрин зъбите.
Как купува си цигарите.
Стъпките му как звучат,
вълнува ме.
И гласът му мек ли е.
Заздравяли ли са раните,
с моите ръце нанесени.
В края истината знае ли.
Как не означава нищо.
Резултатът само важен е.
Не живот ми трябва,
просто миг мечтание.
***
Писма
Старите писма
трябва да остават запечтани
със лепилото на времето.
Споменът разгръща страници
и запърхват думите размазани
като ято гълъби…
Вятър замъглява погледа,
спускайки мъглите си.
***
Трамвай
Чакам да ми отговориш,
пак съм ти написала писмо.
Често срещам го пред блока –
с черното или със сивото палто.
Знаеш, сутрин ставам рано,
за мъжа кафе, закуска за децата.
После мия си косата
и приглаждам овехтели бръчки.
А животът стича се около мене –
пак оставам без целувка на вратата.
Ох, приятелко, не зная –
да се смея или да ридая?
Как докарах се до тука,
чужди устни да желая?
Срещнати случайно във трамвая,
аз, забравила живота,
взирам се, и търся, и мечтая.
Шалът ми се свлича във краката.
Аз пътувам и го търся,
онзи – моят, но забравен.
В прахоляк изгубен,
в спомени потънал,
до изстинало кафе застанал.
Вечер се прибирам късно,
знаеш как е.
Да вечеряме набързо,
телевизот, пак децата.
Лягаме си във леглото – непознати.
Той заспива,
аз оставам дълго будна.
И мечтая
за трамвая.
Само как мечтая…
да ми вдигне шала.

Всички стихове са писани в периода 2003 – 2006 година. Оттогава досега, за нещастие (или за радост) не ме е посещавало вдъхновението за поезия 😆 .Ако мразя нещо повече от чесъна копъра, то това са равносметките. Онези около Нова година, покрай кръгли годишнини, рождени дни, влизане в ЕС, изригване на вулкани и всякакви подобни. Сигурно, защото отдавна реших, че няма какво толкова да му се мисли на миналото и вместо да оценявам днешния ден, когато вече е станал вчера, предпочитам да му се радвам, да греша в него, да вземам с пълни шепи и да давам, докато се случва в момента. За едни това е повърхностно, за мен е просто олекване на душевния багаж. Не, че нямам съвест (даже прекалено много понякога), не че не се и пържа в ада на собствените си угризения доста често. Но пък упорито си спестявам трупането на минали действия върху пиадестал, срещу който да се покланям поне веднъж годишно, да го оплаквам горчиво или да му се радвам.

Димитър обаче ме подсети съвсем наскоро, че този месец юли стават 5 години, откакто пиша тук. Със сигурност няма да има никакви равносметки, защото не го възприемам като работа или задължение, не съм имала за цел да стане популярен или да ми донесе някакви бенефити, не съм се старала да бъда редовна, оригинална или дразнеща. За всеки пост трябва да се преборвам с ужаса си от споделяне и може би от една страна бих определила блога си като собствена терапия, защото в реалността ми е трудно понякога да кажа дори, че съм тъжна. Но и това не е – блогът ми първо захранва собственото ми удоволствие от писането и след това радостта ми да доставям удоволствие на други хора и да се преборвам с ужаса си от приемането на похвали.

Така че, съжалявам – никакви равносметки, никакви томболи и никакви подаръци като готварски книги или мултифукнционални миксери за моите верни читатели 😆 . Но пък ще ви подаря стихове. Защо? Защото писането за мен тук винаги е било и ще бъде основното, дори докато готвя, пътувам или чета – аз търся различни подредби на думите, които ме очакват с безкрайната си необятност да ги срещна търпеливо.

Много изненадващо за мен, аз наистина харесвам стиховете, които съм писала някога – те са съвсем мъничко и именно с тях сложих началото на този блог. Може би, защото ги намирам за непретенциознни, знам че поезията не е силната ми страна и спокойно мога да се отпусна в топлите й води. Може би и защото ми напомнят истории, любов и мене си, а може би защото, когато пуснах първата си публикация тук с един стих, у дома всички прозорци бяха разтворени, пердетата се люлееха в здрача и около мен се стелеше аромат на изсушено на слънцето пране.

Пътека
И ръцете ми – белите,
и очите ми – пъстрите,
и косите ми – тъмните..
Все са пътека
за теб
към душата ми.
***
Не да знам
Не искам да знам.
Как един мъж живее.
Как обича и очаква.
Как си мие сутрин зъбите.
Как купува си цигарите.
Стъпките му как звучат,
вълнува ме.
И гласът му мек ли е.
Заздравяли ли са раните,
с моите ръце нанесени.
В края истината знае ли.
Как не означава нищо.
Резултатът само важен е.
Не живот ми трябва,
просто миг мечтание.
***
Писма
Старите писма
трябва да остават запечтани
със лепилото на времето.
Споменът разгръща страници
и запърхват думите размазани
като ято гълъби…
Вятър замъглява погледа,
спускайки мъглите си.
***
Трамвай
Чакам да ми отговориш,
пак съм ти написала писмо.
Често срещам го пред блока –
с черното или със сивото палто.
Знаеш, сутрин ставам рано,
за мъжа кафе, закуска за децата.
После мия си косата
и приглаждам овехтели бръчки.
А животът стича се около мене –
пак оставам без целувка на вратата.
Ох, приятелко, не зная –
да се смея или да ридая?
Как докарах се до тука,
чужди устни да желая?
Срещнати случайно във трамвая,
аз, забравила живота,
взирам се, и търся, и мечтая.
Шалът ми се свлича във краката.
Аз пътувам и го търся,
онзи – моят, но забравен.
В прахоляк изгубен,
в спомени потънал,
до изстинало кафе застанал.
Вечер се прибирам късно,
знаеш как е.
Да вечеряме набързо,
телевизот, пак децата.
Лягаме си във леглото – непознати.
Той заспива,
аз оставам дълго будна.
И мечтая
за трамвая.
Само как мечтая…
да ми вдигне шала.

Всички стихове са писани в периода 2003 – 2006 година. Оттогава досега, за нещастие (или за радост) не ме е посещавало вдъхновението за поезия 😆 .

You may also like...