5

Ако мразя нещо повече от чесъна копъра, то това са равносметките. Онези около Нова година, покрай кръгли годишнини, рождени дни, влизане в ЕС, изригване на вулкани и всякакви подобни. Сигурно, защото отдавна реших, че няма какво толкова да му се мисли на миналото и вместо да оценявам днешния ден, когато вече е станал вчера, предпочитам да му се радвам, да греша в него, да вземам с пълни шепи и да давам, докато се случва в момента. За едни това е повърхностно, за мен е просто олекване на душевния багаж. Не, че нямам съвест (даже прекалено много понякога), не че не се и пържа в ада на собствените си угризения доста често. Но пък упорито си спестявам трупането на минали действия върху пиадестал, срещу който да се покланям поне веднъж годишно, да го оплаквам горчиво или да му се радвам.

Димитър обаче ме подсети съвсем наскоро, че този месец юли стават 5 години, откакто пиша тук. Със сигурност няма да има никакви равносметки, защото не го възприемам като работа или задължение, не съм имала за цел да стане популярен или да ми донесе някакви бенефити, не съм се старала да бъда редовна, оригинална или дразнеща. За всеки пост трябва да се преборвам с ужаса си от споделяне и може би от една страна бих определила блога си като собствена терапия, защото в реалността ми е трудно понякога да кажа дори, че съм тъжна. Но и това не е – блогът ми първо захранва собственото ми удоволствие от писането и след това радостта ми да доставям удоволствие на други хора и да се преборвам с ужаса си от приемането на похвали.

Така че, съжалявам – никакви равносметки, никакви томболи и никакви подаръци като готварски книги или мултифукнционални миксери за моите верни читатели 😆 . Но пък ще ви подаря стихове. Защо? Защото писането за мен тук винаги е било и ще бъде основното, дори докато готвя, пътувам или чета – аз търся различни подредби на думите, които ме очакват с безкрайната си необятност да ги срещна търпеливо.

Много изненадващо за мен, аз наистина харесвам стиховете, които съм писала някога – те са съвсем мъничко и именно с тях сложих началото на този блог. Може би, защото ги намирам за непретенциознни, знам че поезията не е силната ми страна и спокойно мога да се отпусна в топлите й води. Може би и защото ми напомнят истории, любов и мене си, а може би защото, когато пуснах първата си публикация тук с един стих, у дома всички прозорци бяха разтворени, пердетата се люлееха в здрача и около мен се стелеше аромат на изсушено на слънцето пране.

Пътека
И ръцете ми – белите,
и очите ми – пъстрите,
и косите ми – тъмните..
Все са пътека
за теб
към душата ми.
***
Не да знам
Не искам да знам.
Как един мъж живее.
Как обича и очаква.
Как си мие сутрин зъбите.
Как купува си цигарите.
Стъпките му как звучат,
вълнува ме.
И гласът му мек ли е.
Заздравяли ли са раните,
с моите ръце нанесени.
В края истината знае ли.
Как не означава нищо.
Резултатът само важен е.
Не живот ми трябва,
просто миг мечтание.
***
Писма
Старите писма
трябва да остават запечтани
със лепилото на времето.
Споменът разгръща страници
и запърхват думите размазани
като ято гълъби…
Вятър замъглява погледа,
спускайки мъглите си.
***
Трамвай
Чакам да ми отговориш,
пак съм ти написала писмо.
Често срещам го пред блока –
с черното или със сивото палто.
Знаеш, сутрин ставам рано,
за мъжа кафе, закуска за децата.
После мия си косата
и приглаждам овехтели бръчки.
А животът стича се около мене –
пак оставам без целувка на вратата.
Ох, приятелко, не зная –
да се смея или да ридая?
Как докарах се до тука,
чужди устни да желая?
Срещнати случайно във трамвая,
аз, забравила живота,
взирам се, и търся, и мечтая.
Шалът ми се свлича във краката.
Аз пътувам и го търся,
онзи – моят, но забравен.
В прахоляк изгубен,
в спомени потънал,
до изстинало кафе застанал.
Вечер се прибирам късно,
знаеш как е.
Да вечеряме набързо,
телевизот, пак децата.
Лягаме си във леглото – непознати.
Той заспива,
аз оставам дълго будна.
И мечтая
за трамвая.
Само как мечтая…
да ми вдигне шала.

Всички стихове са писани в периода 2003 – 2006 година. Оттогава досега, за нещастие (или за радост) не ме е посещавало вдъхновението за поезия 😆 .Ако мразя нещо повече от чесъна копъра, то това са равносметките. Онези около Нова година, покрай кръгли годишнини, рождени дни, влизане в ЕС, изригване на вулкани и всякакви подобни. Сигурно, защото отдавна реших, че няма какво толкова да му се мисли на миналото и вместо да оценявам днешния ден, когато вече е станал вчера, предпочитам да му се радвам, да греша в него, да вземам с пълни шепи и да давам, докато се случва в момента. За едни това е повърхностно, за мен е просто олекване на душевния багаж. Не, че нямам съвест (даже прекалено много понякога), не че не се и пържа в ада на собствените си угризения доста често. Но пък упорито си спестявам трупането на минали действия върху пиадестал, срещу който да се покланям поне веднъж годишно, да го оплаквам горчиво или да му се радвам.

Димитър обаче ме подсети съвсем наскоро, че този месец юли стават 5 години, откакто пиша тук. Със сигурност няма да има никакви равносметки, защото не го възприемам като работа или задължение, не съм имала за цел да стане популярен или да ми донесе някакви бенефити, не съм се старала да бъда редовна, оригинална или дразнеща. За всеки пост трябва да се преборвам с ужаса си от споделяне и може би от една страна бих определила блога си като собствена терапия, защото в реалността ми е трудно понякога да кажа дори, че съм тъжна. Но и това не е – блогът ми първо захранва собственото ми удоволствие от писането и след това радостта ми да доставям удоволствие на други хора и да се преборвам с ужаса си от приемането на похвали.

Така че, съжалявам – никакви равносметки, никакви томболи и никакви подаръци като готварски книги или мултифукнционални миксери за моите верни читатели 😆 . Но пък ще ви подаря стихове. Защо? Защото писането за мен тук винаги е било и ще бъде основното, дори докато готвя, пътувам или чета – аз търся различни подредби на думите, които ме очакват с безкрайната си необятност да ги срещна търпеливо.

Много изненадващо за мен, аз наистина харесвам стиховете, които съм писала някога – те са съвсем мъничко и именно с тях сложих началото на този блог. Може би, защото ги намирам за непретенциознни, знам че поезията не е силната ми страна и спокойно мога да се отпусна в топлите й води. Може би и защото ми напомнят истории, любов и мене си, а може би защото, когато пуснах първата си публикация тук с един стих, у дома всички прозорци бяха разтворени, пердетата се люлееха в здрача и около мен се стелеше аромат на изсушено на слънцето пране.

Пътека
И ръцете ми – белите,
и очите ми – пъстрите,
и косите ми – тъмните..
Все са пътека
за теб
към душата ми.
***
Не да знам
Не искам да знам.
Как един мъж живее.
Как обича и очаква.
Как си мие сутрин зъбите.
Как купува си цигарите.
Стъпките му как звучат,
вълнува ме.
И гласът му мек ли е.
Заздравяли ли са раните,
с моите ръце нанесени.
В края истината знае ли.
Как не означава нищо.
Резултатът само важен е.
Не живот ми трябва,
просто миг мечтание.
***
Писма
Старите писма
трябва да остават запечтани
със лепилото на времето.
Споменът разгръща страници
и запърхват думите размазани
като ято гълъби…
Вятър замъглява погледа,
спускайки мъглите си.
***
Трамвай
Чакам да ми отговориш,
пак съм ти написала писмо.
Често срещам го пред блока –
с черното или със сивото палто.
Знаеш, сутрин ставам рано,
за мъжа кафе, закуска за децата.
После мия си косата
и приглаждам овехтели бръчки.
А животът стича се около мене –
пак оставам без целувка на вратата.
Ох, приятелко, не зная –
да се смея или да ридая?
Как докарах се до тука,
чужди устни да желая?
Срещнати случайно във трамвая,
аз, забравила живота,
взирам се, и търся, и мечтая.
Шалът ми се свлича във краката.
Аз пътувам и го търся,
онзи – моят, но забравен.
В прахоляк изгубен,
в спомени потънал,
до изстинало кафе застанал.
Вечер се прибирам късно,
знаеш как е.
Да вечеряме набързо,
телевизот, пак децата.
Лягаме си във леглото – непознати.
Той заспива,
аз оставам дълго будна.
И мечтая
за трамвая.
Само как мечтая…
да ми вдигне шала.

Всички стихове са писани в периода 2003 – 2006 година. Оттогава досега, за нещастие (или за радост) не ме е посещавало вдъхновението за поезия 😆 .

You may also like...

11 Responses

  1. Toni says:

    Не коментирам често, но не пропускам публикация тук. Не обичам силните думи, но ми се иска да изразя по някакъв начин благодарността си, че този блог съществува. Важен е за мен. Благодаря за отделеното време, за споделянето, за настроенията, за думите.

  2. милена says:

    Е, сега, толкова вкусно пишеш и в толкова похапващи грехове си ме вкара, а да не обичаш чесън 🙂 Сетих се за Исабел Алиенде, която не пропускала да смачка с пръсти скилидка чесън само заради удоволствието после да ги помирише. За 105-та годишнина да почерпиш:)

  3. Dani says:

    Харесва ми как пишеш -проза, а сега и поезия 🙂
    И рецептите 🙂
    Ще продължавам да чета, а ти да пишеш, нали?:)
    Хубаво лято!

  4. Alia says:

    @Тони, всеки един твой коментар ме радва много, благодаря ти, че ме четеш през всичките години!

    @милена, чесън май съм яла веднъж в живота си, като малка, казаха ми че в квартала имало вампири и само така съм можела да се предпазя :)) може и това да е предизвикало катарзиса в отношението ми към него.

    @Дани, балгодаря и на теб за хубавите думи! Обещавма да пиша, когато имам нещо достатъчно умно за писане :))

  5. Vesela says:

    Страхотен блог! И аз като Toni не коментирам често,но не пропускам пост:)

  6. Michel says:

    Защо имаш нещо против чесъна? Това е невероятно средство против “лоши” бактерии, гъби, и други вреднотии в човешкото тяло… 🙂

    По-добър е от антибиотик и по-безопасен. 🙂

  7. Еос says:

    Обичам блога ти, не коментирам често, но те следя 🙂 с удоволствие.
    Честита годишнина 🙂 тя си е почти кръгла.

  8. Дора says:

    Хубави са стиховете! И за радост е, дето музата не те е посещавала – значи пълно щастие признава! 🙂

    Здрава да си и щастлива, Аlia

  9. И аз да отбележа, че с нетърпение чакам осемдесетия рожден ден на блога :))) Растейте и не старейте :))) И двамата :)))

  10. Alia says:

    @Мишел, аз съм лекарско дете, при мен само антибиотици действат – чесънът е бошлаф работа :)) Иначе не ми допада миризмата, както и тази на копър, всъщност копър мразя повече от чесън – май трябваше това да сложа горе 🙂 . Ей сега ще се редактирам!

    @Дора, много си права, тъгата липсва, та и поетичната муза с нея избяга. Благодаря ти!

    @Светлина, хайде заедно ще си “разхождаме” пенсионерски блоговете – т.е. да ти се връщат пожеланията :))

  11. Хихи 🙂 Трудно ще те догоня 🙂 Имаш 6 месеца преднина и една Дара 🙂

Leave a Reply