Запознайте се с Дара

Дара всъщност е Божидара, но не обича да я наричат така. Тя е просто едно обикновено момиче, което не знае какво да прави с безбройните си лунички и с живота си. И наистина се срамува да си го признае, затова работи нещо, което не харесва, пише тайно случайни думи в парка, забранява си да мечтае и дори не търси целенасочено идеалната половинка. За сметка на това обаче има малките си лоши навици и цяла торба меки спомени, с които решава да живее, за да намери каквото е изгубила.

Коя е Дара? Това определено не съм аз, макар да проличавам понякога в меланхоличните й настроения. Едно време се гордеех упорито, защото знаех какво искам да правя, когато порасна. Е, после пораснах, правех онова, което исках толкова много и се разочаровах. Веднъж, че мечтите ми нямаха много общо с реалността и втори път, защото се срамувах, че не съм удовлетворена, след като съм постигнала желанието си.

Тъжното настана, когато осъзнах, че парченцата на вътрешното ми доволство, покой и комфорт няма да се подредят от външни фактори, макар че те все пак са важни и придават завършен блясък на цяластното картинка. Тогава реших, че дори няма смисъл да се опитвам да правя нещо, ако то няма да бъде перфектно. И затова никога не започнах да пиша всички думи, които си мислех, че ме очакват да ги срещна – онези омайните, непознатите, които ще хвана в края на летен следобед и ще подредя по най-магичния начин.

И тук се намесва Д., който ме предизвика да започна със собствените ми думи, че не е смел този, който никога не се страхува, а онзи, който тръгва въпреки страха. А аз, аз съм си видна пъзла. И все пак започнах, може би защото той е наистина убедителен и упорит или защото тайно съм искала най-после да го направя.

И така се появи Дара, след една голяма бира, на спуснати щори и никакъв шум. Д. си пожела чиклит, нещо свежо, с повече хумор и никакви сериозни драми, а аз обещах да го направя. Струва ми се ужасно трудно да търся историята, макар че уловя ли нишката думите започват да идват сами и шест глави са вече факт. Май не успявам и напълно да овладея героинята си, която прекарва доста време в размисли и тънки самосъжаления, но занапред предвиждам разбулване на облаците.

Всъщност нямам никаква реална представа дали се получава добре или зле, а Д. все пак е пристрастен, затова и решавам да пусна началото тук, вместо да се скрия ужасено в банята и да отказвам да чуя каквито и да било разумни доводи срещу страха си 🙂 . И така, мили другарчета, които се отбивате в блога, ще се радвам на всеки коментар – добър или лош, докато аз се чудя кога успях да порасна и да забравя напълно каква искам да стана.

————————————————————————————————————————————–

Пролог

06:03 свети в отчайващо червено. Поглеждам към часовиника, хипнотизирайки го да се вкамени, но само след няколко секунди той ми отвръща нагло и невъзмутимо: 06:04. “Ама животът ми наистина е скапан!”. Събуждам се не от алармата, не от кукуригането на петел или мученето на крави, не дори и от кошмар.

Събуждам се от мисълта, че животът ми е скапан.

Първо – как е възможно всичките ми приятелки да се омъжат през последните няколко месеца?!? Аз, разбира се, вече съм със статута на “просто онази, която не се вписва в семейните вечери по двойки и онази, която всички гледат със съжаление, прикривайки го зад решетката на миглите си”. През есента и зимата бях на толкова много сватби, че вече започвам да се обливам в горещи вълни на ужас само при мисълта за сметанови торти с лилави рози от фондан, подрипване в три четвърти с печена кокошка в ръце, пълнене на булчински сутиен с влажни петдесетолевки и специални фотосесии с инсценировки от типа на “хайде, младоженецът, вдигни я високо, а ти, да ти – булката, разпери ръце като птица! Сега младоженецът нека тича в кръг около църквата, докато кринолинът на булката плющи в такт с вятъра”.

За сметка на това моето последното гадже ме заряза в два през нощта на покрива на някакъв многоетажен блок в жк.“Свобода”, където се вихреше странно парти с напълно непознати ми хора и десетина истерични гълъба, хищно бранещи гнездата си. Както кротко си пиехме бирата, провесили крака в града под нас, така той изведнъж изчезна. Четири часа по-късно го открих заспал зад един комин, положил морно глава върху пищната гръд на някакво девойче с лилава коса. Върху пищната й гола гръд.

Второ – в момента работя най-ужасно скучната и прашлясала работа, която може да се изрови от аналите на онлайн обявите. Започнах в издателството като офис-асистент преди три години с увереността, че съвсем скоро, най-много след шест месеца, ще се издигна главоломно и вече ще редактирам вълнуващи романи. Три години, четири седмици и два дни по-късно аз все още съм офис-асистент, седя на бюрото до вратата, където става ужасно течение и вратът ми често отказва да изпълнява жизнените си функции, продължавам да правя ксерокопия и да изстисквам портокали за фреша на вманиачената ми на тема витамин Це шефка Венета, а в обедната почивка тайно се опитвам да пиша в парка. Не поезия, не проза и дори не публицистика, а просто да пиша, с молив или химикал, с ръката си, за да открия идеалното подреждане на идеалните думи, за една наистина идеална история.

Трето – всеки ден губя близо три часа от живота си в столичния градски транспорт. Усещам как сякаш времето ми изтича през прозореца на маршрутката от “Младост” за “Люлин”, минутите ми се изнизват заедно с дима от цигарата на шофьора, мислите ми се лашкат неконтролируемо по завоите от едното ухо до другото, разбърквайки всички мимолетни проблясъци на вълшебно просветление.

Четвърто – все още продължавам да пуша. Опитвала съм да откажа цигарите поне 76 пъти, но винаги идва онзи момент, в който усещам, че точно сега съм прекалено “разстроена, щастлива, изпила много вино, объркана съм, еуфорично ми е”, изравям от кутията за обувки скътания за черни дни тютюн и си запалвам. Всяко първо дръпване след дълго въздържание ме връща десет години назад, в един дъждовен летен следобед, в една борова гора, където изпуших първата си цигара. Уви, усещането е незаменимо хубаво.

Пето – косата ми има цвят на прегоряла охра, носът ми е прекалено тесен, гърдите ми никакви ги няма, а бузите ми са обсипани с лунички. Да, да, знам че всичко това звучи смешно, глупаво и нереално, но за Бога, в момента е 6:07 часа сутринта от поредния ден на поредната седмица на безпаметния ми живот, който е ужасно… скапан!

Шесто – аз наистина не знам какво искам. Не знам “каква искам да стана, когато порасна”, защото нямам достатъчно смелост да си призная, че мечтая да бъда писател. Не знам дали искам да се омъжа, дали някога наистина съм била влюбена и какво точно искат да кажат с онази работа за множествените оргазми? Не знам къде искам да живея, не зная дали днес ми се яде пица или омлет, не знам какво ще правя през уикенда и къде ще ходя през четирите почивни дни за 24 май.

Седмо…. Здравей, казвам се Дара и днес ставам на 27 години.

Глава 1

Изритвам одеялото на пода и в полумрак се насочвам към банята. Всяка сутрин, докато си мия зъбите, се опитвам да гледам в огледалото без да се видя наистина. Надпреварваме се аз и отражението ми, докато не се превърна в зацапан образ на самата себе си. Тази сутрин обаче се взирам напрегнато и чакам всичко да си дойде на мястото. Не, че 27 години са нещо кой знае какво – бръчките са се събрали невидимо в няколко крайни ъгъла, а луничките изглеждат все същото количество както и при последното броене. Нещо в очите ми обаче е различно – приличат на августовски листа, които предусещат септември с ръбчетата си.

Не, че годините имат някакво особено значение, когато знаеш накъде вървиш всеки ден, имаш цели, копнежи и дори илюзорни планове, намираш си оправдание за още ден в скапаната работа, още ден по раздробените улици на София, още ден блъскане с количките в магазина, още ден в маршрутката, още ден на същото място за обяд, със същите безобразно отегчителни хора и прекалено мазния омлет.

Добре, ще си призная честно, ще го кажа на глас. Аз си нямам оправдание. Не зная накъде отивам и защо, не очаквам да ми се случи грандиознен и вълнуващ живот. Не вярвам, че един ден някой прекрасен любовник ще ме грабне ей така, докакто си пия кафето в Борисовата градина или че вдъхновението за написването на истински бестселър ще ми се стече от нищото през ушите.

Дори не очаквам с нетърпение петъка, който да се отпусне върху мен със закъсняла страсат и да разтрие схванатите ми рамене. Събота сутрин се е превърнала в голготата на моето незнание, когато се събуждам с ужас и установявам, че днес дори нямам оправданието да отида на работа и мога да прекарам целия ден в леглото.

Днес си мисля всички тези неща, докато се чудя дали луничките ми са все още 48. Онази, ей там до лявото ухо, не е ли нова? Излизам на терасата, с ощърбената чаша за кафе, а Витоша се присмива на кльощавите ми крака и ръбати колене. Но пък аз обичам да си ги прегръщам, докато седя на прага.

Не мечтая да имам семейство или деца, не защото не ги искам, а защото не ми се струва достататъчно разумна цел на която да обрека съществуването си . Не мечтая за лепкави малки пръстчета, които ще ми изцапат дивана, а аз ще прекарам цял ден онлайн в издирването на идеалния препарат за почистване на упорити петна. И не мечтая за мъж, който да ме носи на ръце, защото има голяма вероятност да ме изпусне, да си сецне кръста или да го направи два пъти и после да забрави, че някога се е случвало.

Докато изсърбвам кафето се питам, за четвърти път този месец (а уж ограничавах въпросите до веднъж годишно!), щом съм лишена от горящи копнежи и желания, то аз съм:

а) достигнала неподозирани от европейците висини на Дзен Будизма?

б) съзнателно и с безкрайно удоволствие съм прегърнала пълния егецонетризъм на своя Аз?

в) наистина и тотално отчаяна?

Днес съм убедена, че е третото.

You may also like...

18 Responses

  1. Gingi says:

    О-ще, о-ще, о-ще!

    Дара е много, много симпатична още от първо четене 🙂

  2. Dani says:

    Много богат и образен език 🙂
    На мен ми хареса!
    Поздрави и продължавай!

  3. eva bor says:

    :))) Много ми хареса Алиа :)Поздравления и продължавай в същия дух! Имам моменти и настроения, в които единствено някой чиклит, може да ме накара да се смея и да се разпознавам в типично женските и присъщи на всички ни мисли и проблеми 🙂 Ти го правиш доста добре!
    Поздрави и хубав уикенд 🙂

  4. Daeneris says:

    Редиш думите по великолепен начин! Очаквам с нетърпение продължението!

    Между другото добре ми подейства прочетеното, преди днешния ми скапан ден:)

  5. asktisho says:

    О, яко! От позицията на човек, който има дълъг опит в словоблудството трябва да призная със зачервени бузи, че се справяш изумително добре! Това първи опит за проза ли е? Още по-похвално, ако е така!

    Ето ги много точните ти попадения, които “хващат”. Направо ми се зави свят:

    “Събуждам се не от алармата, не от кукуригането на петел или мученето на крави, не дори и от кошмар. Събуждам се от мисълта, че животът ми е скапан.”

    “Не знам “каква искам да стана, когато порасна”, защото нямам достатъчно смелост да си призная, че мечтая да бъда писател.”

    “Излизам на терасата, с ощърбената чаша за кафе, а Витоша се присмива на кльощавите ми крака и ръбати колене. Но пък аз обичам да си ги прегръщам, докато седя на прага.”

    Това е началото на един чудесен български роман! Давай пълен напред, ще подкрепяме по всякакъв начин. Ти си на ход! Не забравяй само, че когато разгърнеш малко историята, трябва да включиш повече пряка реч в действието. Диалозите са носител на сюжета. Без тях в една книга не се случва нищо. те са и чудесен начин за динамично представяне / развитие на героите.

    Честито! От днес официално влизаш в класацията “Блогове, които чета” 🙂

    Йей! Толкова се радвам да видя с очите си зародиша в обещаващото дело на една добра, съвременна бг писателка! Мерси много за тази възможност. Дрезай!

  6. Еос says:

    Ирина, успех!!!
    Харесва ми много.
    Леко се чете. Грабваш и увличаш. Искам още 🙂

  7. Теодора says:

    Прекрасно е, продължавайте и не се съмнявайте-думите ви се получават, те ли ви обичат или вие тях…
    Всеки по малко се познава в Дара… наистина се радвам, че ме събуждат птички, не живея в София и целия свят е като на длан чрез интернет, блогове и бъдещи книги…

    Лек ден!

  8. Албена says:

    Thumbs up, много, искрено и от сърце.
    Чакам следващи глави 🙂

  9. Alia says:

    Gingi, Dani, eva bor, Daeneris, asktisho, Eoc, Теодора и Албена – благодаря ви много и от сърце за хубавите думи :)) . Изпълзях плахо от скривалището в банята и с ужас отворих блога, а пък ме очакваха толкова хубави коментари! Съвсем скоро ще пусна още от историята, обещавам 🙂 .

    @asktisho, понеже пък аз съм почитател на твоето творчество, думите ти наистина ме трогнаха :). В общи линии бих го нарекла първи опит за проза, някога пишех разкази, но не са нещо особено. А пряката реч съм я подхванала още от следващата глава, обаче ми е доста трудно – все ми звучи дървено и кухо. Ще се радвам на критиката ти за нея, когато пусна няколко от следващите глави. Благодаря ти отново, коментарът ти е много вдъхновяващ за мен!

  10. asktisho says:

    @ Alia: всякаква последваща “критика” би била “прът в спиците на колелото”, според мен, а и аз не съм точно човекът, който може да си го позволи, не и в морално отношение. Причината? Виждам, че се справяш блестящо без мен 🙂 Освен това, знам колко крехка е душата на човек, който умее да (се) впечатлява. Аз също съм бил там, в “банята” – не че се криех нещо, просто ме мързеше да изляза 🙂 Знам, че не може да улавяш тънките вибрации на битието, ако си дебил. Те са пеперуди. Не можеш, а нямаш и правото да се съобразяваш с “мнението” на никакви драскачи, ако си талант. Те излизат от “банята” преди теб по елементарната причина, че са влезли там преди теб. Нито пък жанрът има някакво значение. “Чик лит” или “дълбоко философско откровение”, все тая – за мен са 100% съвместими, защото всеки талантлив автор е “дълбоко философско откровение”, сам по себе си. Радвам се да разбера, че в словоблудството сме “съучастници”, освен просто “познати”. Имаш пълната ми подкрепа, а вдъхновението е взаимно! Ще чакам с интерес предстоящите епизоди. Тази история просто няма как да продължи зле. Стомахът ми го говори.

  11. Alia says:

    @asktisho, наистина си прав, човек е най-добре да слуша само себе си, когато пише, защото току виж иначе пеперудите избягат през прозореца, а “банята” вземе да се окаже най-доброто постоянно убежище. Благодаря ти отново, ще се радвам да те виждам тук!

  12. Маргарита says:

    Усмихна скапаната ми сутрин ;), чудесно е Ирин, продължавай да пишеш!

  13. Alia says:

    Благодаря, мило, много ме усмихна коментара ти :), радвам се, че ти харесва!

  14. краси says:

    Послушай се, направи го, можеш! Но ще останеш изненадана, май няма да е чиклит. Ще е нещо много по- хубаво! Чакам и се радвам от сърце!

  15. Alia says:

    Краси, много ти благодаря! Твоите думи са безкрайно ценни 🙂 !

  16. Iliyan says:

    Уау!!! и още веднъж УАУ!!!
    Много ми хареса началото. А също и средата! И краят!
    Добре де, няма да прекалявам с удивителните, но определено ме грабна и въпреки напиращия краен срок за поредното становище, концепция или кактовото е там, не можах да се откъсна докато не довърших поста ти. Дори възликнах на глас по едно време, та трябваше да обяснявам на колегата, че “Нищо,нищо….” 😉
    Продължавай в същия дух!!
    Успех!

  17. Alia says:

    @Iliyan, много мил коментар, благодаря ти за думите!

  1. 20 June, 2011

    […] Благодаря на всички ви за окуражителните коментари от предния пост, надявам се да продължи да ви харесва […]

Leave a Reply