Великденско пътешествие – част 2

През последната сутрин в Милано (и в края на първата част от великденското ни пътешествие) се отдаваме на декадентски забавления, като неприлично дълго пиене на капучино и ядене на неконтролируем брой кроасани. А после бавно прибиране към хотела, закопчаване на куфара и заслепено от слънцето по белите мраморни плочки “довиждане” на Италия.

Летище “Малпенса” е отделено почти изцяло за полетите на easyJet, с които ще летим до Лондон. Предишния ден се колебаехме как да стигнем до него – с влак или автобус и в крайна сметка предпочетохме втория вариант, тъй като спира директно на нужния ни терминал. Признавам си, че чакането по летищата е най-досадната ми част от всяко пътешествие, дори и сега, когато вече не пуша (преди никотиновият глад ме държеше нервна, сега просто ми е скучно), но този път поне чекин-ът беше забавен. Младежът, който ни пое документите, реши да попита дали имаме визи за Англия, поглеждайки ни крайно недоверчиво. Обяснихме, че нямаме нужда от такива, но той реши все пак да провери. Мислейки че изобщо не разбираме италиански ни описа така на колегата си: “Да, да, добре са облечени, знаят английски, изглеждат нормално, имат и багаж, купили са билетите онлайн…. казваш да ги пускам? Добреее, пускам ги!”. Добре че си бяхме сложили “новите дрехи”, че иначе не се знае къде щяхме да сме сега 🙂 . Върху бордните ни карти беше надраскал: “Разрешено от Родриго!”.

Винаги съм искала да видя Лондон. Вярвах, че ще е различен и несравним и наистина се оказа такъв. О, толкова шумен, с ужасяващите тълпи в метрото, по гарите, на спирките, по улиците, в магазините – навсякъде. Градът диша и пулсира като отделен организъм, поглъща всеки тръгнал покрай Темза, притиска го, докато не се предаде и не започне да спазва неговите стъпки, да се събува бос в парка и да пие вино до премала, да лежи по гръб, а слънцето да му залязва в миглите и да замайва главата като дългоочаквана целувка.

Пристигаме късно и отсадяме в малко селце близо до града. Заспивам уморена, погълнала улиците му, червено-сивите тухли, всички хора в метрото, които не се гледат любопитно един друг и четат ли четат – вечерния вестник, опърпан роман, лъскав бестселър, почти всеки чете нещо.

Лондон е клише преди да го видиш. Червените телефонни кабини, гигантското виенско колело, “Биг Бен” и двуетажните автобуси. Както всяко клише се оказва истина и същевремнно неописуемо различен, с дух, който няма как да се побере на снимка или в тълпите пред Бъкингамския дворец. Още по-малко в два дни разходки, но на мен ми хареса да усетя аромата на Лондон в стотиците хиляди хора, които пъплят по артериите му, изтупват официалните си костюми от праха в метрото, преди да влязат в офиса, а вечер разхлабват вратовръзките и прибират обувките с високи токчета в раницата, докато хапват сандвич. Градът, чиято истина, се крие в собствените ми очи.

Първия ден избягахме от тълпите в Националната художествена галерия, чиито огромни зали и вълшебни картини ни задържаха при себе си с часове. Сядах на всеки кожен диван и поглъщах мазките, стъпките на турситите, приглушените светлини, червеното кадифе на стените и една възкиселичка лимонова торта. През втория ден си откраднахме няколко часа и за Тейт Модърн на южния бряг на Темза, където се полюбувах на Матис, Моне и Пикасо, на страхотно уреденото пространство, специалните кътове за деца и липсата на префърцунени претенции.

Колкото и да пиша за Лондон все ще бъде необхватно, каквато е и Темза, която се влива в него, захранвайки го пълнокръвно с отблясъци. Красив и изумителен в различността си, неразбираем, докато не се потопиш напълно в дъха му. Мисля че успях поне за няколко мига, докато примижвах срещу слънцето, докато стъпвах боса по тревата в “Сейнт Джеймс парк”, докато гледах пълзящия трафик през прозореца на двуетажен автобус…

Решихме да се врънем в Европа с ферибот, през Доувър, който ни посрещна и изпрати с белите си скали и хищни чайки, налитащи към всяка храна, подала се за секунди извън ръба на кораба. След около час пристигнахме в Кале и се насочихме към гарата, с хубавия план до края на деня да стигнем до Дижон, без да минаваме през Париж, към който, хм, след първата ни и последна среща, не питаехме особено топли чувства. Кале е симпатично морско градче, с лек дъх на занемареност и голямо пристанище. И, разбира се, е пълен с много англичани, които идват да се порадват на следобедното слънце за няколко часа.

Оказа се, че за нужния ни влак вече няма места и не можем да си направим резервация, затова след известно колебание решихме все пак да използваме връзката през Париж, за да успеем да стигнем до крайната цел. Но първо трябваше да се придвижим от гарата, на която бяхме в Кале, до друга извън града. След не особено подробни обяснения се озовахме на автобусна спирка, за която не бяхме сигурни дали е нужната, а един “учтив” французин ни заяви, че там не спира автобусът, който ни трябва… Оказа се, че ни е поизлъгал и така изпуснахме автобуса, чакайки на друго място, хванахме такси и успяхме да се качим на влака за Париж точно 2 мин. преди да тръгне. След подобно тичане най-много обичам да се отпусна в хладината на седалката и да проспя цялото възможно време, както и направих 🙂 . Но определено новата ни среща с Франция не ме зареди с голям позитивизъм за престоя ни…

И все пак, Дижон е красив! Сгушен сякаш в средата на нищото, сред високи треви, с ухание на провансалски подправки и малко горчица, като от филм, в който тихо звучи ромон на акордеон.

Сутринта ни обгърна с полюшващи се пердета, съботен битпазар и дъх на печени франзели. Мисля че можехме цял ден да се прокрадваме по улиците му без да ни омръзне – на разсъмване бяха тихи и росни, а църквите празни и занемели в очакване да забият камбаните им, а когато слънцето се издигна и затопли стените на старите къщи, кафенетата се изпълниха с лениви закусващи, поизмачкани от четене вестници и ратанови кощници, зинали в очакване.

Така и не го видяхме по залез слънце, но съм сигурна, че е бил топъл и дъхав, леко разрошен и с изцапани от потайни веселби колене. Сякаш изскочил от някоя книга на Джоан Харис, идеален фон за първата годишнина от сватбата ни 😉 .

Вечерта на този хубав и дълъг ден ни застигна в Цюрих. Швейцария се прелива между Франция, Германия и Италия, взела от всяка от тях по малко, обогатила микстурата със собствено мнение и накрая е позагладила ръбчетата. Резултатът от този каламбур, който видях в Цюрих, не е особено впечатляващ, макар и с блесналите си светлини старият град да обгражда нежно реката, която е толкова прозрачна, че по дъното й се виждат доволно плуващи шарани.

Все още тая надежда, че в района на Алпите би било много по-интересно и красиво, така че Швейцария ни очаква поне още веднъж. Великден в Цюрих обаче беше дъждовна утрин, с камбанен звън и за наша радост боядисани яйца, включени в хотелската закуска. Досега не ми се беше случвало да предпочета да се излежавам в леглото, вместо да обикалям из душата на някой непознат град, но ето че доживях и такъв момент 🙂 . Така и ще запомня столицата на Швейцария – с потракващ под прозореца трамвай, хладни чаршафи и лениво четене на книжка, докато дъждът се изсипва на талази.

След седмица непрестанни влакове, малко пораздърпани и доволно уморени, в следобеда на Великден потеглихме обратно за Германия. Казват, че завръщането било най-хубавата част от едно пътуване. Не съм напълно убедена, но прибирането си заслужава най-вече, защото можеш веднага да започнеш мечтанието за следващия път.

Снимки: Димитър Г. Катерински

You may also like...