Великденско пътешествие – част 1

Петък следобед, упойваща мелодия на забързани куфари, димящи кафета, потракващи обувки и безшумни влакове. И ние, задъхани за онзи, бързият, в 19:18, който след час ще бъде в Мюнхен, а след още час ни очаква следващият за Венеция.

Тази непосредственост винаги ме изпълва с детински възторг – вечерта си в Нюрнберг, а след девет часа посрещаш изгрева в Италия. Не е ли вълшебно? Сякаш се преливаш от един свят в друг, изтръскваш си джобовете от делника, забравяш как изглежда домашната улица и потегляш на пътешествие, което се разлива в душата като гледката от прозореца на влака.

Няма сила, която да ме спре да не задремя, докато се возя на някакво превозно средство (дори и на колело се унасям 🙂 ), така че когато се събудих сепнато малко преди 6 сутринта се оказа, че ще бъдем във Венеция съвсем скоро, а тоалетната на вагона е окупирано от 6 малки германчета, готови за подвизи. И разбира се, изгревът, с дъх на препечени от слънцето водорасли и самотни морски миди, който разбужда и изпълва гърдите с отмаляваща наслада.

Градът, в който няма коли, а улиците са просто пролуки в стремежа на две стари сгради да се прегърнат е…  прекрасен преди тълпите, преди да се разбуди, на ръба между 6:30 и 7:15, когато започват да отварят първите кафенета, а дъхът на застояло вино се измества от аромата на гъсто еспресо. И разбира се, слънцето е ласкаво, сякаш поздравява кралски особи, а не леко мухлясали старчета, заплашени от потъване.

Както и трябва да бъде, нали? 🙂

Разглеждала съм безчет снимки от Венеция, както сигурно и повечето от вас, но защо никой досега не ми я беше показал така плътна от аромати, гореща като излегнала се в жарък следобед презряла красавица, суетна с дъха си на минало и безкрайно незаинтересована към всичко отвъд брега на морето? Венеция привлича и заплита, докато забравиш, че вълните те притискат и има опасност някоя сграда да успее точно днес да прегърне друга.

Докато се промушваме по улиците, все още запазили дъха си на изветряла утрин, първите забързани хора се появяват и изчезват из малките проходи, включили се в сложната схема на някакъв лабиринт, от който всеки изход води до ръба на морската пяна. Попадаме на малко кафене, което всъщност е миниатюрна кръчма – първото отворено заведение, което виждаме и което вече продава разредено червено вино на най-ранобудните ентусиасти, а на нас – така желаното кафе в миниатюрни чашки. Изпиваме го, докато се подпираме на престаряла бъчва.

Дори и в идеалния си център, в най-турисичтическата зона, претъпкана със задушаващи тълпи и кичозни гондоли, Венеция не се преструва. Остава си раздърпана, заплашена от потъване, леко сънена домакиня, със загадъчна усмивка и джобове пълни с истории.

Имахме чувството, че с дни вървим и вървим, от единия до другия край на острова, всичко изглежда различно и същевременно те обърква, май си бил вече на тази улица, хей, не минахме ли покрай онзи площад само преди час? Градът те заплита и обърква, кара те да прибереш часовника дълбоко в раницата и да забравиш, че трябва да бързаш, че денят свършва, че те очакват безброй интересни музеи, а главата ти се замайва все повече и повече и ушите започват тихо да бучат, като забравен рапан в изгнила лодка. Прилича на любов, но не съвсем.

Наистина, Венеция ме остава безкрайно изненадана, сякаш са ми разказвали цял живот за някой човек и аз дори имам образ в главата си как изглежда, а после изведнъж се запознаваме и виждам, че да, чертите са същите, обаче усмивката го прави различен и гласът му звучи неочаквано и в крайна сметка няма нищо общо с всички запечатани от въобръжението ми щрихи.

Повече снимки в галерията “Моменти от Венеция”

Признавам, че в ранния следобед, в задъханите вечери и сред влажните стремежи на прежаднели за харизма туристи, градът ме изпълни с нетърпение и желание да заседна в някой свърхтесен проход, докато въздухът се прочисти от стаеното напрежение на толкова много желания, но въпреки това бих се връщала и връщала там, докато не успея да запечатам всяка дъхава стена в сърцето си… или поне докато морето не го погълне.

След два дни във Венеция потеглихме за Милано, с междинна спирка Верона, която исках да видя не само заради къщата на Жулиета. Но пък се оказа, че няма кой знае какво друго за гледане.

Изведнъж ми се стори ужасно досадно да трябва да се прескачам с колите (италианските шофьори не се с лавят с голяма толерантност към пешеходците), а и самият град не крие специален чар или поне аз не го улових, освен за миг през очите, боите и платното на един художник. Прииска ми се да имам тази картина, за да си спомням Верона такава, каквато я е сънувал някой друг.

Домът на Жулиета и известното малко балконче, ме усмихна искрено с изписаните си стени и ограда, с оставените стотици хиляди послания за обич на всякакви езици, шарена палитра, която е изплела защитна магия на онази приказка за саможертва, наивност и любов. И въпреки всички предупреждения, че надписите разрушават старата сграда, “затова посетителите са най-учтиво помолени да се въздържат от тях”, това място ми се струва най-подходящо за избелеляващите надписи.

О, разбира се, не мога да пропусна чуденсите фокачи (с домати, мм и пармезан, мм) и кроасаните със сладко от кайсии, които ни спасиха от гладна смърт на някоя безлюдна веронската улица. Патетично, но любовта между нас и тези вкуснотии избухна от първо докосване и ще остане вечна, докато небцето помни прекрасната им палитра от вкусове. Амин! 😆

Пристигнахме в Милано в ранния следобед, от онези, в които слънцето заслепява очите и остротата му прави всичко да изглежда някак нереално. Гарата е огромна, в стил, който би подхождал на някой музей и преливаща от търговци, прврънали площада пред нея в битпазар.

И понеже бях подготвена, че градът не е от най-обаятелните, наистина успях да се насладя на глъчката, неизстиващата вечер и прашните тротоари. Всички пътища в Милано сякаш рано или късно отвеждат до централния площад и голямата катедрала Il Duomo, която е символ на града. Белотата отвън рязко контрастира с хладния мрак във вътрешността на църквата, превръщайки я убежище на покой, въпреки тълпите от шепнещи хора и мимолетните отблясъци на цветните стъкла.

Тъй като беше късно за разглеждане на музеи, а и бяхме доста уморени, Д. предложи просто да се качваме от един трамвай на друг и така да разглеждаме улиците. Решение, чиято гениалност аз посрещнах с искрен възторг 🙂 . Макар и в Милано да има доста нови трамваи, повечето са стари, а някои дори бих нарекла старинни – тесни и с дървени пейки, вместо седалки. Колкото повече се отдалечавахме от центъра на града, толова по-интересни хора се качваха – забързани делови дами, костюмирани бизнесмени, елегантна възрастна двойка – тя с червен костюм и фризура, а той със сив панталон и жилетка, въпреки горещината.  И в тон с модния милански стил, не мога да пропусна един ретсорант на Макдоналдс, който се намира в красив пасаж с много скъпи магазини, на хвърлей разстояние от централния площад и който вместо тривиалните си цветове, носеше класическо черно в комбинаяция с изискано златисто.

На следващата сутрин беше полетът ни за Лондон и бяхме решили да станем рано, за да разгледаме още веднъж центъра, докато все още няма много хора. Но пък добрите намерения не винаги се сбъдват и в крайна сметка завършихме престоя си в Милано с дълга закуска, кратка разходка и един час път с автобус до летище Малпенса.

Англия, Франция и Швейцария – в следващия пост 😉 .

Снимки: Димитър Г. Катерински

You may also like...