Мълчанието било злато…

… казват. Но пък за един блог наистина не е хубаво да мълчи. От време на време обаче ми се случват седмици, в които предпочитам да вървя по улиците, да пия кафе на слънце, да подремна и да говоря, вместо да пиша, да се откъсна от всичко, което ме залива, когато включа компютъра и отворя обичайните страници. Тогава, тогава просто оставям живота си да диша.

Издържах съвсем мъничко да се затопли и в първата петъчна сутрин, в която бях свободна, напълних торбичката си с книга, бутилка вода, стар хляб за патета и за всеки случай топъл шал, купих си кафе и прекарах няколко часа в парка. Или иначе казано открих сезона на кафепиенето на открито 🙂 . Патетата явно не се бяха разсънили достатъчно и не ми обърнаха обичайното екзалтирано внимание, но пък бях възнаградена с ефирното усещане за събуждащи се дървета и за нежни треви на прага на цъфтежа.

Пролетта е един от най-малко любимите ми сезони, в нея има нещо екзалтирано и хиперактивно, което признавам ме дразни (есента ми отива много повече), но тази година имах нужда от нея, за да се разбудя и да се наслаждавам на порива да планирам малки планове.  Преди няколко месеца около прозореца на кухнята и банята ни започна да се навърта един много упорит гълъб, който се гугутеше по цял ден и с който водихме тиха война (тиха от моя страна, от негова – досадно шумна) в продължение на седмици. Докато един ден не открихме, че си е свил гнездо на прозореца на банята и е снесъл цели две яйца 🙂 . Край, вече нямаше мърдане и приехме философски сериозната отговорност, че в дома ни ще има пиленца – надявам се съвсем скоро и благополучно. За момента сме в мирно съжителство, като не смеем да отваряме въпросния прозорец, за да не изплашим майката и таткото и да изоставят гнездото.

Какво общо има колелото с цялата пролетна работа? Ами времето се разхубави, тази събота и неделя ни очакват искрящи от слънце и с поне 20 градуса температура и много, много велоалеи, възможности за преходи от един до друг град, безркрайни зелени площи, пресечени от реки и подскачащи зайци, които на двамата с Д. ни се искаше много да видим. И така – речено-сторено. Мечтаните велосипеди станаха наши миналата седмица и вече безстрашно прекосяваме целия град надлъж и нашир. Моделът се води градски тип, а на моето исках да има и кошница, за да си слагам покупките и учебниците.

И като казах учебници, всъщност май най-основателната причина да ме няма толкова дълго тук е фактът, че се записах на интензивен курс по немски и този език ми изпива силите вече трета седмица. Потресаващо нелогичен, но пък бях забравила колко обичам да уча нови неща, да пиша думички, да упражнявам ситуационни разговори и да се пробвам да си купя на немски кафе и брецел от пекарната. В курса сме се събрали от всички краища на света и това е другото, което ме вдъхновява – възможността да срещам различни хора и да се разпитваме взаимно – “как изглежда в Чили метрото?” или “хората в Канада сърдечни ли са?”, или “в Ирак правите ли еди-какво-си”. Безкрайно ме радвам възможността да сме така различни всички и да се опознаваме, да разменяме рецепти за национални ястия (очаквам една за колумбийски емпанади!), да откриваме изненадващи прилики един в друг и да се разбираме на забавна смесица от няколко езика,  но най-вече благодарение на искреното желание да научиш, да задоволиш любопитството си и да чуеш.

В подобни ситуации хората не са толкова много собствените си характери, колкото стремеж към нещо ново, различно, към това да достигнеш до същността на един различен свят. В такива моменти ние всички ставаме прекрасни, нали? Когато не сме себе си, а най-необикновен порив да влезем в чуждите обувки, дори и да ни стагят, да ни правят рани или да похлопват, докато ходим.

You may also like...