поезията на доматената супа

Понякога любовта има нужда не от вино, шоколад, ягоди или сметана, а от малко сол, печени картофи, яйца на очи и… от гореща доматена супа.

Не знам защо толкова дълго отлагах да опитам това прелестно удоволствие, не, не всъщност – знам много добре. Пазела съм си го за специален случай, за неделна вечер в края на зимата, за добър край на добре поставено начало на деня с шоколадови палачинки. Още щом видях рецептата в един от любимите ми блогове “Безкраен пикник” си представех тази доматена супа в компанията на препечен селски хляб с твърда, ронеща се коричка, която шумоли в мълчанието на сладкото преглъщане.

Силвия е описала вкуса, който Уорчестър сосът придава на доматите – безличният им и леко кисел аромат се превръща в мека феерия, която в началото на езика е нежна, а в края му избухва с жарта на симфония на Бетовен.

Чак, когато използвах сърцевиден ринг, за да изпържа яйцето за супата (когато си много гладен не ти се чака да се пекат заедно с нея, както е в оригиналната рецепта) се сетих, че днес е любовен празник и ето така се сдобих съвсем случайно и с напълно редовен тематичен пост 🙂 .

След като изядохме супата се разрових в старите тефтери, които донесох със себе си сега и попаднах на един от любимите ми стихове, които съм писала за Д. преди седем години… а думите, думите звънят все по същия начин.

Очите ти,
като люлякови пръски,
галят любовта
на устните ми.

Не са ми нужни
дати за това.

You may also like...