нещата извън подводните камъни

През изминалия месец няколко пъти ме попитаха дали съм жива. Жива бях, макар и не във виртуалното пространство, което сякаш ме направи мъглява и с имагинерен образ – някъде там, анонимно по улиците и сред дима на кафенетата. Всъщност този въпрос ме наведе на мисълта колко изчезваща бих била, ако спра да пиша в блога, да споделям, да качвам снимки, да обновявам статуса си, да пиша статии, да отговарям на писма и да връщам смс-и. Не мога да реша дали това е тъжно или не, защото в реалния делник горя много повече, отколкото искри искам или успявам да покажа тук, но ако да съм жива означава някой да ме е прочел или видял…

Сред зъболекарите, лекарите, наситените емоции, една лека катастрофа, срещите, опаковането в кашони, разпределянето на багажа, сложното решение “нужна ли ми е тази вещ?” и потъването между оголените нерви на София, признавам успях да се изгубя. Мислите ми така и не достигаха до момента, в който да ги чуя, а готварските ми трепети се изразяваха в купуването на кроасани от близкия магазин. Не, че съм изгубила себе си, о не, това си бях толкова много аз, каквато съм била дълги години, но и онази, с която се борих упорито през последните месеци, за да се промени.

И така, сега отново съм тук. Тук, в блога, тук в Нюрнберг, с куфар пълен с книги, обувки, формички за сладки (любимият ми миксер не се събра, много тежи пущината, фу), скрабъла, колекцията ми от букмаркове и натрупани идеи. Вече съм и журналист на свободна практика, което иначе казано означава, че ще можете да ме четете на повече от едно място 😉 .

Д. нарича чертата ми да обръщам гръб на неприятното и да се съсредоточавам упорито в хубавото “заравяне на главата в пясъка или синдрома на щрауса”. Каквото и да е знам, че трябва да го правя, защото иначе гладните ми за страхове и терзания подводни камъни се вкопчват упорито във всвяко препъване.

Затова и в този пост ще пиша повече за онези неща, които напоследък ме отдалечават от магнитното привличане на собствената ми душа.

Отдавна не си бях купувала книги, защото електронната ми е пълна със стотина, които чакат реда си на гладно изчитане. Но в денят преди да тръгнем все пак се изкуших пред “Инес, моя люов” на любимата ми Алиенде и “Три чаши чай”, която ме привлече със заглавието си. Сигурна съм, че ще бъдат въхновяващи и се заемам с тях веднага щом приключа с “Любов по време на холера” на Маркес. Да си призная не питаех особено голяма обич към този автор, след като в училище трябваше да прочета няколко пъти “Сто години самота” в оригинал на испански… Но сега го преоткривам с удоволствие, особено след като ме сграбчи неусетно и ме държа плътно седем часа на летището във Виена онзи ден.

В духа на литературата днес Д. ме зарадва с новината, че М-Тел са пуснали книжарница за електронни книги. Най-после! Изборът все още е доста беден, но да се надяваме, че каталогът ще се обновява и пълни често. Харесва ми, че ако човек е на договр към оператора, цената на закупената книга отива директно към месечната сметка.

Не мога да пропусна и усмихващата ме последна идея на Гугъл – Google Art Project . Виртуална разхока сред някои от най-известните световни музеи и галерии, ммм, с удоволствие ще се връщам към този на Ван Гог в Амстердам и в мадридския за модерно изкуство “Кралица София”.

И тъй като няколко пъти ме попитаха кога отново ще готвя – скоро, съвсем скоро, мили деца 🙂 . Взех със себе си една от любимите си готварски книги, тази на Исабел Алиенде и току виж съм изненадала всички ни с някоя рецепта от нея. Е, не с тази за супа от бича опашка, определено.

You may also like...