Коледна приказка по пътя

Подготвяте ли трепетно новогидшното меню? 🙂 Аз – да, пиша-бриша, правя списъци, рисувам схеми, сякаш ще храня двайсетина изгладнели талибани, а не само нас двамата… Така де, новият ми принцип е по малко от всичко, за да опитам колкото се може повече рецепти. Ще ги споделя и с вас разбира се, защото споделената храна ми става все по-вкусна от тази, дето я приготвям само за себе си.

Но преди това имам да ви разквазм за едно много хубаво и напоително – предколедно пътешествие.

Разбира се отново с влак. Много влакове, които в крайна сметка се сляха в един, в стотици размазни картини, кафе в бордбистрото, едно спално купе, забързани резервации, малко закъснения и много спокойствие. Въпреки че пътната обствановка миналата седмица в Европа беше доста тежка, изненадващо нямахме почти никакви проблеми с разписанието, освен малко закъснения, но в рамките на търпимото.

Докато пътувахме прочетох четири книги, изядохме всички коледни сладкиши, унищожихме един пакет датски пиперени бисквити, малко френски макарони и много белгийски шоколад. Какво е едно пътешествие без опитване на непознати кулинарни шедьоври? 🙂

Това пътешествие не беше планирано дълго време и с големи подробности, купихме билетите в последния момент и знаехме основните дестинации, но въпреки това се получи чудесно. Не обичам да чета предварително информация за местата, които ще видя, някак се оставям те да ме изненадват и водят, а обикновено и не съжалявам, ако сме пропуснали някоя забележителност или интересно място – градът се разкрива сам в случайните странични улички, където диша наистина като себе си.

И така маршрутът включваше: Люксембург – Брюксел – Антверпен – Хага – Амстердам – Копенхаген – Малмю – Хамбург и обратно в Нюрнберг. Признавам, че една подобна обиколка се осъществява доста по-лесно, когато се тръгва от Германия – желаните дестинации са много по-близо и не се налага използването на самолет, за да се спести време, както направихме през лятото. Всички тези градове са много по-приветливи, когато времето е хубаво, но пък и зимата не трябва да се пренебрегва – въпреки студът всяко място има своето неповторимо очарование през различните сезони.

На 16 декември рано сутринта тръгнахме за Люксембург и шест часа по-късно вече бяхме там, където ни посрещна обилен снеговалеж. Този сняг ни преследва през цялото време – където и да отидехме заваляваше и натрупваше огромни преспи – същинска приказка, особено ако я гледаш през прозореца на някое топло кафене 🙂 .

Нямах някакви предварителни очаквания за Люксембург, но все пак градът ме изненада – най-вече с натоварените си улици. Явно заради времето имаше големи задръствания, кишата беше доста неприятна, а основният градски транспорт там са автобуси и улиците ми напомниха много за софийските при подобни зимни условия. В центъра открихме малък коледен базар – с греяно вино и вурстчета, съвсем тематично 🙂 . За около два часа вече бяхме обиколили няколко пъти интересните места, оказа се после обаче, че имало и стар град, до който се слиза с асансьор и не се вижда от никъде – така и не бяхме разбрали за него, но пък ставаше все по-студено и ентусиазмът ни за обикаляне по-улиците се вледеняваше правопропорционално на залязващото слънце.

Но пък имаше много сладкарници, с интересни и отрупани витрини, на много места се предлагаше и шоколад на клечка, като този, който правих – в стотици различни аромати и форми, разбира се не пропуснахме и да хапнем френска ябълкова тарта. Всъщност последното се случи по-скоро случайно. Седнахме в едно кафене да се стоплим и ни се хапваше нещо сладко, но така и не открих меню. Сервитьорът говореше само френски, за кафето се разбрахме – обаче за сладкишите ударихме на камък. Пробвахме на няколко различни езика, докато накрая аз не възкликнах с последна отчаяна надежда заветното “patisserie”! Оказа се, че тази дума отваря всички врати – очите на сервитьора светнаха, осъществихме контакт и малко по-късно получихме две парчета ябълкова тарта с тънка маслена коричка. И сякаш от Люксембург ни потръгна на сладкиши, някак непланирано, през цялото пътуване успяхме да опитаме много вкусни и различни неща, които доставят краткотрайно, но така значимо удоволствие.

На следващия ден, още преди да изгрее слънцето, вече бяхме на гарата и хванахме влак за Брюксел – пътуването отнема три часа, но наистина минава неусетно, особено, когато имаш голяма чаша с кафе и инетерсни гледки през прозореца или обичаш да си поспиваш като мен, с крака свити на съседната седалка.

Брюксел ме изненада с това, че ми хареса, въпреки че изглеждаше мърляв и понамирисваше като некъпано дълго време улично коте. Не очаквах да ми допадне толкова, но може би ме грабна с холандската нотка, която се крие в сградите и хаотичния си дух по улиците. Отново ни беше доста студено, затова и повечето снимки от града са на шоколад – в малките сладкишници на всеки ъгъл е топло и безкрайно интересно за разглеждане 🙂 .

Следобедът излязохме извън очертанията на центъра и ни се разкриха ралзични квартали, шумни и шарени от разнообразното си население, изпълнени с глъчка, месарски магазини и десетки витрини, отрупани с баклавички и непознати арабски лакомства.

Централният площад се оказа обаче много по-интересен вечер. Предколедно върху старата сграда на общината се случваше светлинно шоу и из целият град се носеше ромона на празнични звънчета.

На другия ден трябваше да потегляме за Холандия, но решихме да спрем за закуска (звучи прекрасно, нали? 🙂 ) в Антверпен. В 8 сутринта градът беше толкова заспал, че сякаш дори прозорците се прозяваха, но пък една- две кръчми вече бяха пълни с ранобудни веселяци.

Там открих и най-красивата катедрала, която някога съм виждала – бяла като мрамор, с хиляди фини детайли, прилична на дантела, притихнала в студеното зимно небе.

Два часа по-късно вече бяхме в Хага. Хага, моя любов. Колко ли пъти съм споменавала, че обичам този град? Не, той не е нищо особено – минъчик и тесен, без кой знае колко забележителности, но пък с няколко много интересни музея и невероятна атмосфера. Но това, което прави Хага така специална за мен е фактът, че се е приютила до най-прекрасното и вдъхновяващо място, което кара сърцето ми да потръпва от любов и пълни очите ми с безмълвие – вълшебният плаж Scheveningen.

Още, когато Д. ме заведе там за първи път миналата есен, му казах, че някой ден задължително трябва да имаме къща на брега. Хубавите мечти са неоценимо богатство и дори и да не ни се случи, ще се радвам поне веднъж годишно да мога да се разхождам по този пясък. Лятото плажът е безкрайна жълта тепсия, с треви по дюните и солен вятър. Сега го видяхме покрит със сняг, обагрен от полегатата светлина на обедното слънце, а вятърът беше сковаващо студен и извикващ замръзнали сълзи в ъгълчето на очите.

Студът обаче не спира сърфистите, които бяха поне десетина и си търсеха вълни за хващане 🙂 .

След два часа разходка по брега не чувствах краката и лицето си от студ, но пък душата ми, душата ми беше затоплена от онова неуловимо усещане за безкрай и простор, целуната със солта на морето.

Холандия винаги ме изпълва с нескончаем поток от идеи. От хората, улиците, сградите, малките детайли струи толкова много творчество и мисъл, че няма как да не попиеш от тях и стига да можеш – да отнесеш мъничко със себе си. Ако трябва да ги сравнявам – Германия е като да се върнеш при баба на село – мило, грижовно, меко, лично, а Холандия е вдъхновяващ любовник, който знае кои точно струни да докосне в теб, за да засвириш като прекрасно настроена цигулка.

Д. заяви, че не я чувства точно като виртуозен любовник 😆 , а по-скоро като най-добър приятел, който ти допълва репликите и знае коя сламка да ти подаде, за да тече мисълта наистина гладко.

На следващия ден градът беше още по-затрупан – оказа се, че Хага не е виждала толкова много сняг от близо 20 години. По улиците почти всички хора носеха шейни или возеха децата си, продажбата им рязко беше процъфтяла. Но пък ние трябваше да потегляме за Амстердам, откъдето вечерта тръгваше нощният ни влак за Копенхаген.

Ако човек се ограничи до цнетралните улици в мнението си за Амстердам – то най-вероятно градът ще го остави с неприятен вкус в устата. От друга страна обаче, само едно 10 минутно отклонение дели препълнените с туристи тротоари от страничните и безкрайно красиви канали, от кварталът пълен с антиквариати, галерии и малки магазинчета за изкуство. Винаги се разхождаме много повече там, отколкото в останалата част на града, макар и да не пропуснахме да минем покрай музея на Ван Гог.

Когато денят угасна и светнаха уличните лампи, аз като един същи воайор любопитно спирах поглед в гледките, които се разкриваха зад прозорците на къщите . Холандците са известни с това, че рядко използват щори или пердета и често може да се види как вечерят, гледат телевизия или пият кафе през гигантските стъкла на домовете им. Докато вървя покрай тах, с красивите им тесни фасади, толкова криви, сякаш всеки момент може да се срутят, все едно се разхождам из кукленска къща и съм главният герой във вълшебна приказка.

Въпреки че го очаквахме така и не се притеснихме истински през целия ден, но в крайна сметка влакът ни се оказа частично отменен. Снегът беше затрупал релсите в района на Утрехт и се наложи да ни извозят с автобуси до един малък град, до който влакът ни беше успял да стигне сутринта на идване от Германия.

След 14 часа пристигнахме в Копенхаген. Когато се събудихме сутринта във влака гледката беше като картина на виртуозен художник – безкрайни снежни полета, огрени от яркото слънце. Студът обаче се оказа наистина различен – сковаващ и спиращ дъха.

Все още не знам дали Копенхаген ми хареса – може би през лятото би бил доста по-приятен, но основно ме изненада с големите си открити пространства. Загасващото в 15:30 слънце е наистина подтискащо, а и тълпите по улиците бяха доста изнервящи, но пък 15 минутния залез си заслужава всички страдания 🙂

Как да опиша тази светлина? Снимките на Димитър говорят достатъчно, но усещането е като да съм се приютила в книжка с приказки на Андерсен. Изпразва ума, стяга гърдите и обягря лицето в златно, червено, охра, бледо розово, докато накрая слънцето не угасне с няколко последни буйни отенъка на огъня.

И разбира се статуята на малката русалка, която е красива по онзи митичен начин, сякаш всеки момент може да се превърне в пяна и да изчезне завинаги.

Дания и Швеция са свързани с мост над морето, което позволява само за половин час да се озовеш от едната страна в другата. И макар че ги дели такова малко разстояние, разликата между двете държави се усеща.

Малмю е симпатично шведско градче, в което няма кой знае какво за гледане, но оказа се крие кафенета, които предлагат чудесни канелени рулца. Спомняте ли си “безсрамно скъпите канелени кифлички” на Карлосн? Е, точно с такива закусихме, за да е пълно удоволствието от ранното пътешествие.

Чудесно начало на деня, а малко по-късно времето ни възнагради с високо слънце, което освети заснежените улици и от блясъка им ме заболяха очите.

На другия ден тръгнахме обратно за Германия и към обяд бяхме в Хамбург. Планът ни беше да останем една нощ там или в друг град в района, но заради предстоящите празници и транспортната криза влаковете бяха препълнени и решихме след кратка разходка из града да се приберем вечерта в Нюрнберг.

Първото, което видяхме на излизане от гарата в Хамбург беше началото на коледния базар и веднага ми стана мило, задушевно и познато 🙂 . Градът е просторен, вторият по големина в Германия, красив в мащабите си и със заскрежени канали – явно ни вървеше на вода и пристанища при това пътуване.

Опитахме много вкусен дрезденски ръчно правен хляб с гъби и кашкавал, който приятно сгрява, докато студът пощипва бузите. А от върха на разрушената катедрала “Св. Николай” видяхме града обагрен от снежната вихрушка.

Този птичи поглед беше и завършека на пътешествието ни, който се претопи в няколкочасовата топлина на влака и в тишината на засплата улица, докато отключвах входната врата.

 

You may also like...