Европейска обиколка с влак – част втора

Само за няколко часа от Мароко се озовахме в Париж, за да продължим европейската си обиколка с влак. Втората част на нашето лятно пътешествие беше доста по-хладна и дъждовна, но не по-малко красива. През последните години, особено след любимата ми среща с Холандия, започнах да преосмислям мнението си за държавите в северна Европа и сега определено откривам чара им и ги харесвам, дори прекалената подреденост не ме дразни.

Но да се върнем на Париж. Признавам, че очаквах много повече от този град. Може би заради комерсиализираната представа за него или заради разминаването с моите собствени асоциации, свързани най-вече с художници, писатели и гълъби… но някак все очаквах от ъгъла да се появи гледката или настроението, което ще ме оставят без думи, но това така и не се случи. Бяхме много уморени, когато пристигнахме, доста раздразнителни, а и температурите, в сравнение с Африка, бяха с 15 градуса по-ниски. Хотелът ни беше скапан, настинахме, защото аз забравих да затворя прозореца през нощта и… настроението ни беше в полюса на нулата.

На следващия ден буквално се влачихме по улиците, в очакване да грейне малко слънце или да открием нещо приятно, няколко пъти се връщахме до Айфеловата кула с надежда, че огромните опашки са се поразредили и ще успеем да се качим, но така и не стигнахме до горе.

Може би в друго настроение или ако имахме повече време, бих го оценила по-добре, но не мога да си представя да прекарам цяла седмица в този град (е освен, ако не я прекарам в ядене на сладкиши 🙂 ), без да започна да се чудя какво намират толкова хората в него. О, и Айфеловата кула на снимка е доста по-симпатична, отколкото на живо.

Да си призная нямах търпение да се измъкнем от Франция, те са и държавата, която май най-много се дразни на пътуващите с InterRail билети – дават само 10 такива места на влак. Разбира се, оказа се, че не можем да хванем директен до Берлин, който беше следващата ни точка, затова и на другия ден тръгнахме рано на близо 8-часово пътуване, с няколко прекачания.

Френските влакове обаче са наистина добри, с 300 км. в час прекосихме за час и нещо цялата страна, за да стигнем до границата с Германия. Е, слязохме доста зашеметени, но важното е, че стигнахме, направо се почувствах сякаш се прибирам у дома – някак удобно и без претенции, с нормални цени и понички и кафе на всеки ъгъл 🙂 .

Пътуването до Берлин беше дълго и уморително, аз почти се бях оправила от настинката, но Димитър не се чувстваше добре и решихме да останем там две нощи, вместо планираната една, за да си починем добре. А и все още не бяхме решили как ще продължим нататък и откъде ще се прибираме за България, така че тъкмо щяхме да имаме време да съставим плана.

Берлин ме очарова с тъмните си стени и липсата на традиционната фасада на всеки мегаполис или столица. Сред старите сгради има и модерно строителство, което обаче не е натрапчиво, а се слива идеално, футуристични сгради с огромни градини по покривите и онзи тип улични арт инсталации, които съм виждала само в по-северните градове.

Берлин е сериозен град, пълен с история, особено ако сте неин любител. За нас беше много интересно и там определено бих прекарала повече време.

Стената, Чекпойнт Чарли, музеите, площадите, надписите, всичко разказва минали случки. Рисунки, лица по стените, някак градът е натежал от мисли и почти нашепва истински истории.

Берлин е един от малкото градове, в които бих живяла с удоволствие и определено трудно си тръгнах от него. Следващата спирка обаче ни очакваше – Варшава, след като се отказахме да минем през Гданск – пътят ни щеше да се удължи много.

Бях ходила там преди десетина години и спомените ми бяха доста различни от реалността. Градът ми се стори по-западнал и малък, някак олющен, но все пак чаровен. Има нещо много симпатично в старите неща, които са загубили блясъка си, но пък характерът им е останал жив, макар и напукан. Винаги съм сравнявала Вашрава с Прага, но разликата е наистина огромна. Последната не ми е от любимите столици, но и аз имам афинитет към по-непретенциозните места.

Във Варшава напрежението започна да ни напуска и пътуването стана по-лежерно, вече не се притеснявахме от всички неизвестни, с които бяхме тръгнали, а и имахме отработена схема по бързо настаняване, ориентиране, разглеждане, почивка и ново заминаване. Вече бяхме решили какъв ще бъде маршрутът ни до края – Братислава, Виена, Любляна, Загреб, Белград и от там прибиране за София.

Пристигнахме в Братислава в късния следобед и градът ни посрещна някак младежки и свеж, без помопозността на близките си съседки, с лек плодов вкус на есенно Божуле.

Когато планирахме отпуската си умишлено разпределихме датите така, че да включват и рождения ми ден, но понеже планът се променяше в движение, така и до последно не знаех къде точно ще бъдем на 27-ми юли. Никога не бях празнувала сутрешен рожден ден в Братислава и следобеден във Виена, но тази година това ми беше най-прекрасният подарък 🙂 .

Събудихме се рано и времето отново беше хубаво, след като предната вечер зъзнахме, докато ни брулеше измамно топъл вятър. Малкият площад в центъра на стария град на Братислава ни посрещна оживен като момиче, накипрен с малки сергии, кафенета и глъчка. Разодка покрай Дунава, посещение на замъка, зелени градини…

… и потеглихме към Виена.

Признавам, че не отделихме много време за разглеждане на астрийската столица, но пък почетохме Пратера подобаващо. Изпитвам доста силен страх от подобни атракциони и няма сила, която да ме накара да се кача на влакче на ужасите или въртящи се синджири, но цветовете, музиката, ароматите на карамелизирани бадеми бяха толкова упоително празнични, усмивката не слизаше от лицето ми и наистина прекрасен, прекрасен рожден ден.

Е, след известно убеждаване се престраших да се кача на виенското колело и гледката към ширналия се град от него наистина си заслужава да се види.

И сякаш нямаше накъде повече да бъде хубав този ден, Димитър ме изненада като в края на вечерта ме заведе в хотел “Сахер”, за да опитаме на място любимата ми торта. За нея мога да пиша само хубави неща, харесва ми традицията, харесвам вкуса й, който задължително трябва да се комбинира с топка сметана, историята на рецептата и нейната тайна. Всъщност най-много ми харесва това, че има само едно място на този свят, където може да се яде истински Сахер 🙂 . Интериорът на малкото кафене в хотела с червеното си кафене и златните цветове е само още едно допълнение към специалния вкус. Тази торта  е много повече от шоколадов сладкиш, тя е като цяла една епоха, настроение, празничност и елегантност, с добавена италианска газирана вода, гъсто черно кафе и виенска опера.

Пътуването ни до Люблюяна на следващия ден беше наистина дълго, но гледките през прозореца много красиви – минавахме през долини на реки и диви гори. Бяхме скептично настроение за този град, но той взе, че се оказа откритието на сезона 🙂 .

Първото впечатление от гарата и улиците около нея подхранва очакванията за нищо особено, но после изведнъж се озовахме в сърцето на града, който беше толкова свеж в оранжевата светлина на следобедното слънце, с много млади хора насядали покрай реката, а на всеки ъгъл – малки издайници на грижата за мястото.

Любляна кипи от ентусиазма на добрите идеи – хубави алеи за разходка, малък лифт, който се изкачва до върха на хълма, където се е сгушила кулата на замъка, поддържани сгради и добре обособено пространство около реката, които се огласиха от лятното вълнение на десетки момичета и момчета. Бих се връщала отново и отново там, за да послушам музикантите, да пия сухо бяло вино и да попивам заразната еуфория на глъчката.

Точно тук започнахме носталгично да усещаме края на путъването си. Сега, от дистанцията на времето, все още ми е трудно да побера и усетя в себе си всички места, гледки, хора, настроения и вълнения, които ни се случиха, но много често някое събитие изскача и си го припомняме с удоволствие, докато рагзоваряме тихо вечер.

От Любяна гледките започнаха да опустяват. Пътуването до Загреб беше дълго и се оказа, че в градът наистина няма нищо особено, затова и му отделихме едва няколко часа, но пък вярвам, че други части на Хърватия си заслужават много повече, дано някой ден имаме възможност да ги видим.

А на централната гара в Белград се почувствах направо у дома. Там имахме съвсем малко време до нощния влак за София и буквално притичахме през центъра. Близо 12-те часа, които бяха нужни на влака за това кратко разстояние от сръбската до нашата столица, все още ме оставят безмълвна от умопомрачение. В седем сутринта се изсипахме на централна гара в София, където ни посрещнаха десетки гълъби скрити по опушените тавани и невероятното чувство, че успяхме! 🙂

20 дни, 11 000 км. и прекрансото усещане за живот като цветен калейдоскоп.

Edit: Ето и една направена набързо карта на изминатия маршрут:

 

You may also like...