Мароко и неговата червена земя

Пътуването ни към Мароко буквално започна още в Испания. Пристигнахме в Алхесирас в късния следобед и искахме да хванем първия ферибот на следващата сутрин. Хотелът ни беше точно до пристанището, така че поне нямаше да се налага да го търсим по тъмно.

Този район така и не заспа – цяла нощ се чуваше глъчка от хора и кораби. Алхесирас е много приятно малко градче, където човек спокойно може да изкара кратка и спокойна ваканция, а и колоритна, защото сякаш Африка се е преляла в него.

Първите признаци за това, което ни очаква през следващите три дни, се появиха при купуването на билетите за ферибота. Онлайн формата така и не сработи, а офисът на официалната компания, която щяхме да използваме, вече беше затворил. Под хотела ни обаче имаше няколко бюра за продажба на билети и се насочихме към тях.

На първото място ни казаха цена от около 80 евро, но ни се стори, че е умишлено надвишена, защото мъжът се замисли усилено, преди да я съобщи. Освен това не можеше да ни каже със сигурност дали от пристанището, където ще ни стоварят, има транспорт до Танжер – трябваше да хванем влак за Маракеш и искахме да е най-ранния, за да не пристигаме много късно.

Пристанището Танжер МЕД е ново и е на около 40 км. от едноименния град. Отскоро всички кораби пътуват до него, а не до старото и по-малко в самия Танжер. Неяснотата с транспорта обаче беше доста притеснителна, повечето хора пътуват с коли и вариантите ни бяха, ако няма някакъв автобус, да се помолим някой да ни закара или ако евентуално има таксита – да хванем тях.

Жената на рецепцията в хотела беше много забавна, когато я попитахме за тези подробности весело отговори: “Имаш ли 1 евро в Танжер – ти си крал!”. Е, не се оказа точно така.

Та, билетите. На едно от местата мъжът ни даде цена от 64 евро, която беше най-добрата възможна за момента. Не говереше  английски, но поне испанският му беше добър, та се разбрахме. Каза ни, че има автобуси, които на равни интервали идвта до пристанището и ще ни закарат до Танжер, също така ни увери, че не се налага предварително купуване на визи – това влизало в цената на билета.

Признавам, че почти не мигнах от вълнение, от задушаващата влага, а и от шума навън 🙂 . Станахме 5, за да се приготвим и в 6 часа вече бяхме на пристанището. Фериботът тръгваше в 7.

Пристанището в Алхесирас е голямо и доста добре изглеждащо. Озовахме се на втория етаж, където е залата за заминаващи и отидохме за проверка на билетите. Още, когато мъжът на гишето се зачете, усеитх, че нещо не е наред. Първите му думи бяха: “Кое е детето, момичето ли е детето?” и на мен веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. Реших да се правя, че не разбирам какво казва, като най-добра стратегия 🙂 . Оказа се, че са ни продали един детски билет, аз заобяснявах, че не сме разбрали, просто сме ги купили, а човекът ни тегли една бърза лекция “да не правим никога вече така” и ни пусна.

Притеснени от тази измама се наредихме в залата за заминаващи, в очакване на паспортния контрол. Тя беше пълно основно с мъже, араби, много малко забрадени жени и аз, която признавам се чувствах доста не на място. Стратегията “стой близо до Димитър и си мълчи, збаила очи в пода”, върши добра работа, за да не те забелязват много.

Минахме, проверката на паспортите и се наблъскахме в друга зала, пред вратите за платформите. Там си поседяхме още половин час, притиснати в тълпата, която се сгъстяваше все повече и повече.

Най-после отвориха вратите и всички се юрнаха да тичат, та и ние с останалите. Отново опашка за качване във ферибота, подавам билетите и… се оказва, че това не е нашият кораб 🙂 . Били сме на друга платформа. За момент изпаднахме в паника, че се е влизало от друга място, че нашият ферибот е заминал, объркал ни се е целият план и “олеле какво ще правим”, а в следващия момент вече тичахме към правилното място. Пристигаме задъхани, корабът е там, има хора в него, но самата свързваща платформа е прибрана. Аз категорично заявих, “че ще се кача на тази лодка и отивам в Африка” и за изумление на Димитър започнах да викам, с надеждата някой да ни чуе 😆 , после сами си отворихме и се затичахме по платформата – нещо, което е забранено и доста опасно, оказа се в последствие, защото всичко се тресе и има вероятност от падане.

Накрая две стюардеси ни забелязаха, отвориха и започнаха да викат по нас, ние по тях, пълна какафония – и двете страни не се разбирахме. Едната от жените проговори английски и ни каза веднага да се махнем оттам и се оказа, че още просто не са започнали да пускат пътниците. Хората, които ние виждахме, са били тези с коли, качили се от друго място…

Вече по-спокойни се наредихме да чакаме и успешно се качихме на ферибота, а аз подскачах на едно място от вълнение. Самото пътуване беше доста кратко – около 40 мин., слънцето не беше изгряло и не се виждаше почти нищо. В кораба се попълваха заявленията за виза и на място се минава за печат.

Димитър мина преди мен и се върна на местата ни, а аз след него си подавам спокойно паспорта. Мъжът ме погледна и попита, дали Димитър ми е брат, а аз обясних, че ми е съпруг. Той, вече видимо по-спокоен, ми каза, че не е хубаво да отивам сама в Мароко и добре, че си имам мъж 😆 .

И така в ранната утрин, когато слънцето беше на самия ръб да изгрее, видяхме бреговете на Африка. Първите глътки въздух бяха неописуеми – влага, горещина, морски бриз, сол и още нещо топло, което не мога да събера в думи.

Пристанището Танжер MED прилича на огромна бетонна площадка. Все още е в процес на строеж и красотата на мястото се крие е единствено в безкрайната пустош около него.

Иначе не мога да отрека, че мароканците са се постарали много, за да улеснят пристигащите в страната. Няма табели, но на всяка крачка има мъже, които ти посочват накъде да вървиш и ти дават нужната информация. Качихме се на един автобус, който ни закара до основната сграда, там багажът ни отново мина скенер и се наредихме да чакаме друг автобус, за да ни закара до Танжер.

Наистина имаше такъв, но тъкмо бяхме изпуснали единия, а следващият беше точно след час. Той пък не спираше на гарата в града, която ни беше нужна и не бяхме много сигурни как да стигнем до нея, карта на Мароко за GPS няма.

Обърнахме се към един от мъжете за помощ, езиците които говорят обаче са френски и испански, рядко английски. Любопитно беше, че аз задавах въпросите, но човекът през цялото време гледаше и отговаряше на Димитър, който нищо не му разбираше, но кимаше съпричастно 🙂 . Когато става въпрос за търговия на пазара – винаги говорят повече на жената, но по всички останали въпроси – мъжът е на почит.

Помотахме се известно време и видяхме, че има няколко таксита пред сградата на пристанището. Оказа се, че и там има нещо като диспечър, който обясни, че сумата до Танжер е фиксирана на 20 евро и ние решихме да се възползваме, за да успеем да хванем влака. Пътуването беше много спокойно и приятно, шофьорът си мълчеше, а ние се наслаждавахме на гледката от прозореца.

Всички гари, които видяхме в Мароко са реновирани и много чисти, има и информация, където могат да ти помогнат на приличен английски. Купихме си билети за влака до Маракеш, с прикачане в Казабланка и голямото пътешествие започна :lol:.

Не знаехме как изглеждат влаковете и затова взехме за първа класа, но се оказа, че и втора е съвсем премлива. Влаковете са стари, но по-хубави от българските, френски са и климатизирани, което е добре, защото температурите през деня надвишават 40 гадуса.

Пътувахме спокойно, макар и купето да беше пълно, а и влакът имаше закъснение. В Казабланка решихме, че сме изпуснали другия влак, но се оказа, че той така и не е дошъл и ще чакаме следващия.

След европейските цени в Мароко всичко се оказа много по-евтино – 10 дирхами (местната валута) отговарят на 1 евро и за сравнение кафето беше обикновено между 5 и 8 дирхами, 1,5 литър вода – 6 дирхами, а един портокалов фреш – 3 дирхами.

Изчакахме два часа за следващия влак и за наша изненада дойдоха два, за да съберат всички пътници. Отново имаше блъсканица и натискане при качването, но това там си е обичаен метод за оцеляване. Купето – пълно, но този път климатикът нещо не работеше както трябва и жегата беше ужасно задушаваща, сигурно сме изпили няколко литра вода.

Поне се бяхме заредили със сандвичи за първия ден и разни бисквити от Испания, защото така и не видяхме супермаркет, а от кафенетата по пътя не могат да се купят много неща.

Гледката по пътя до Казабланка беше много пуста и бедна, но за мен безкрайно красива, въпреки това. Току по средата на нищото се появяваше палатка от найлонови торбички, а покрай релсите – клекнали и наблюдаващи хора. На последните сякаш не им правеше впечатление, че минава бързо движещ се влак и си пресичаха по трасето съвсем спокойно. Основното им занимание беше да берат плодовете на кактусите, които се продават после в града.

След Казабланка обаче земята стана точно такава каквато си я представях. Червена! Рохка пръст и тук-там малко зелено, някое стадо и толкова много прегоряло керемидено червено. Светлината на залеза ни заливаше белда и някак призрачна, а на километри около теб само хълмове, пустощ и… червена земя.

Пристигнахме в Маракеш малко преди да се стъмни – бяхме пътували цял ден, но изобщо не го възприемам като пропиляно време, напротив, това ни даде възможност да усетим страната, да почувствахме как изглежда извън курортите и установените маршрути, а и пътувахме с местни хора.

За хората… Мароко, мястото, Африка – всичко това ме заплени и ме караше да се чувствам омаяна. Но хората, местните жители, повечето от тях ми дойдоха в повече, наистина.

Всеизвестната любезност на арабите на втория ден вече беше задушаваща. Не мога да отрека и че който не ни хвана, той не ни излъга за нещо и някак лицемерния търговски темперамент, глъчката и яркостта на тези хора ни умори много.

Бяхме избрали хотел точно до гарата, за да не се лутаме първата вечер и на следващия ден си купихме карта. Обозначени цени на стоките няма, оглеждат те от горе до долу и тогава казват колко струва.

Иначе самият град, като известна туристическа дестинация е много поддържан, с широки улици и прекрасни пътища. Е, има само два светофара и пресичането е доста опасно начинание, но се оцелява.

Първият ден посветихме на централния площад Jemaa El Fna и околностиите му. Всъщност там се случва всичко и няма къде толкова другаде да се ходи. Там са сукът, ресторантите и кафенетата, старите сгради и тунелчетата.

Прекарахме над 12 часа на това място и не ни омръзна! Обикаляхме до безкрай пазарите, пихме кафе, чай от мароканска мента, изпихме литри вода (горещината е смазваща, но се понася), обядвахме и вечеряхме и пак вървяхме, вървяхме. Разгледахме единствения музей и един султански дворец, където беше прохладно и приятно.

Избягвахме да се заглеждаме продължително в нещо по сергиите, защото веднага изскачаше някой да ни убеждава да го купим. Всички стоки са изключително красиви и цветни, но внимавайте ако решите да си купувате кожена чанта – не са обработени добре и кожата мирише ужасно (аз все още не мога да се справя с моята и сигурно никога няма да я нося).

Гледахме лицата на хората, които в края на деня ставаха все по-отпуснати и спокойни, без трепета на сутрешния търговски ентусиазъм. Попаднахме на няколко месарниците, където суровото месо лежеше буквално на улицата, накацано от мухи и в локва кръв. След тези гледки така и не ядохме нищо с месо в Мароко :lol:.

Едно от най-големите удоволствия на площада е чаша студен портокалов фреш, който се изпива на крак пред сергията.

Вечерта площадът се превърна в огромен ресторант. Изкараха се пейки, маси, застлани с найлони и бели покривки, малки подвижни кухни, с наредени на показ продукти. Пред всеки мини ресторант седеше по един мъж да приканва туристите.

Не мога да опиша тази гледка, особено когато се изви пясъчна буря и небето посивя. Сякаш целият град се изсипваше на талази на площада, хората нагиздени в новите си дрехи, жените с увити в най-шарените си кърпи коси. Имаше танцьори, комедианти, фокусници, жени, които рисуват с къна, укротители на змии, всякакви забавления.

Запалиха лампи и се изви пушек, заглушаван от песъчинките, които силният вятър довяваше. Менюто навсякъде предлагаше едни и същи неща – агнешко или пилешко със зеленчуци, кус-кус, ориз и плодове или сладки за десерт. На отделни места се предлагат печени агнешки главички и варени охлюви. Без гарнитура 😆 .

Избрахме си едно място наслуки (всичко изглежда еднакво) и се настанихме. Веднага ни бяха сервирани върху амбалажна хартия питки и купички със сос, които разбира се после ти се включват в сметката, но си убеден, че това е “много вкусно”. Изживяването да ядеш сред цялата глъчка и какафония, в настъпващия мрак, е неповторимо.

Бяхме решили, че на следващия ден трябва да идем до някое друго място и така се записахме на екскурзия до Ouarzazate и Aït Benhaddou. Предлаганите варианти са изложени из целия град на табла по улциите и в момента, в който се спреш, се появява желаещ да ти обясни всичко. Колкото повече се отдалечаваш от центъра, толкова повече цената пада, а се оказа, че всички са организирани от едно и също място. Дадохме капаро и смело се записахме за “индивидуалните, климатизирани бусчета”.

На другата сутрин трябваше да дойдат да ни вземат в 7 часа. Бусът закъсня един час и добре, че бяхме взели телефон за връзка и звъняхме два пъти, за да ни успокоят, че “ей сега щял да дойде”.

Дойде малко бусче, с около 10 места. В него вече имаше 5 души и ние бяхме последните двама. А климатизацията бяха широко отворени прозорци 😆 .

Но това пътуване беше невероятно. Минахме през планина, чието име забравих и гледката беше невероятна – огромни хълмове и червени склонове, зелени и плодородни долини, пресъхнали корита на реки, малки села.

С нас нямаше гид, а шофьорът говореше само френски, но основно караше ужасно бързо и лошо. Пътят е хубав, но завоите остри и каране със 100 км/час, спиране и тръгване рязко, докараха световъртеж на повечето от нас. За съжаление прекарах голяма част от пътя легнала на коленете на Димитър, но наистина никога през живота ми не ми е било толкова лошо.

Добре, че в програмата беше включено спиране за кафе/снимки/на магазини за сувенири. Спирките не бяха кой знае колко обаче и някои от най-красивите места само ги мярнахме за кратко.

Видяхме и за кратко пустинята, малко камили за яздене, атракция за турситите 🙂 . Към обяд шофьорът ни стовари в малко село и там веднага се появи младият Али, който се представи за гид и срещу 2 евро на човек предложи да ни разведе из мястото.

Aït Benhaddou е древно берберско село, което датира от 13 век и е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Изглежда сякаш е застинало в обедната мараня, цялото изградено от кал и напукано от слънцето. Снимките на Димитър ето тук говорят много повече за него, отколкото думи аз мога да намеря 🙂 .

Али ни разказва, че през сезона на дъждовете реката го откъсва от останалия свят и затова сега се строи мост. Едно време хората са пътували по три дни, за да си набавят вода през сушавите месеци.

В него са заснети и много холивудски филми, сред които “Гладиатор” и “Принцът от Персия”. Наистина е много подходящо за филмов декор.

Али ни показва и дома си, малки хладни стаички, и срамежливата си съпруга, която не ни обръща почти никакво внимание. В селото в момента живеят само шест семейства и едно от тях е това на Али. Той ни завежда и в магазина си, но не ни убеждава да купуваме нещо, което е приятна изненада.

Интересното е, че хората бяха намерили всякакви оригинални начини да създават. Един търговец докарваше стока от древните берберски племена в пустинята, друг рисуваше картини със зелен чай, които се нагряват и се превръщат в приказен жълтеникав цвят, трети използваше слънцето и лупа, за да рисува върху дърво…

Екскурзията ни приключи с обяд в съседния голям град, много вкусна мароканска салата и кус-кус със зеленчуци. Обядът не се включва в цената на екскурзията, а и нямаш много избор какво и къде да ядеш, защото просто те стоварват на избраното място.

Връщането – отново завои, гледки, прилошаване и вятър. Беше много изтощаващо и в емоционален смисъл, защото виждаш неща, които не си и сънувал, че съществуват или че можеш да се окажеш в центъра им.

На следващата сутрин рано беше полетът ни за Париж. Вече доста подразнени попитахме в хотела колко би ни излязло таксито до летището – 100 дирхами. По информация от интернет трябваше да бъде около 20, но нямахме сили да търсим друг начин и решихме, че просто ще е толкова. Усещането да те мамят на всяка крачка, пък макар и любезно, определено не е за мен.

Това продължи наистина до последно 🙂 . Сутринта в сметката за хотела имахме написана закуска, която не сме ползвали, а след като Димитър заяви на шофьора на таксито, че ще му плати 100 дирхами и нищо повече, той не остана особено доволен. За награда не ни спря точно пред входа на летището, а в най-далечния край на паркинга…

И така си тръгнахме от Мароко.

Още снимки от Маракеш има тук.

 

You may also like...