Европейска обиколка с влак – част първа

Може би защото лятото вече е към края си, но най-после успявам да събера мислите си и да разкажа за прекрасното пътешествие, което успяхме да случим през месец юли за 22 дни – европейска обиколка с влак! От няколко години кроим планове как да го направим, признавам повечето организационни действия се паднаха на Димитър, но пък аз бях заредена с безкраен ентусиазъм, който не ми помагаше особено да спя дори 🙂 Успяхме да включим и Африка, която ме остави без думи…

И двамата много обичаме да пътуваме с влак, някак времето се размива, сякаш живееш паралелен живот, дните се сливат в различни купета… Усъвършенствах всякакви пози за спане на седалка, за ядене на сандвичи и хрупане на бисквити в движение, за четене на книга и слушане на музика, за писане и мили разговори. След толкова много пътуване светът се превърна в едно прекрасно място, където всичко е близко, а държавите се преливат една в друга със своите прилики и мънички разлики.

А гледките, които подскачат през прозореца ти разкриват истинския облик на всяка държава или град, нещо което никое друго пътуване не може да ти даде.

И така, всичко започна с билетите от InterRail – Global Pass. Те излизат наистина изгодно, важат 22 дни непрекъснато пътуване (колкото можеш, всеки ден, из цяла Европа). За бързите влакове обаче трябва да се прави предварително резервация, а във Франция местата за притежатели на такива билети свършват наистина бързо, но пък има добри хора от информацията на всяка гара, които помагат, за да си направиш план с регионални влакове. Всъщност почти всяка вечер се налагаше да пресмятаме и нареждаме разписания и да правим хотелски резервации, но пък това си е част от пътуването, когато имаш ограничено време, всичко е разпределено по часове.

Малко ми е трудно да събера всичката полезна информация на едно място, редом с вълненията и впечатленията, а и всяко пътешествие е изключително индивидуално. Аз исках на рождения ми ден да бъдем някъде, без точни изисквания къде и наистина се получи чудесно. Имаме и две пътувания със самолет – до Италия, която беше първата ни точка (за да спестим време) и от Мароко обратно до Европа.

След няколкоседмично планиране избрахме ето този маршрут: Италия – Монако – Франция – Испания – Мароко – обратно Франция – Германия – Полша – Словакия – Австрия – Словения – Хърватска – Сърбия – България.

Първоначалната ни идея беше да включим и скандинавските държави, но решихме, че няма да ни стигне времето, а и прибирането оттам включваше самолет, а това си е допълнителен разход. Мислехме да минем и през Холандия, към която аз тая много специални чувства 😉 , но в крайна сметка се отказахме, за да имаме време за някоя непозната държава.

Решихме да пътуваме с раници, като най-удобно. Наличните ни са доста големи, а определено трябваше да ни е леко и се спряхме на рамзер 40 литра + 8. Не побират кой знае колко дрехи, но събрахме сравнително малко багаж, с идеята за пране. Моята раница тежеше около 10 – 11 кг, а тази на Димитър – 15. Малко бельо, няколко тениски, 3-4 леки панталона и по едни затворени обувки свършиха идеална работа. Багажът ни освен дрехите включваше – малка раница, тефтер и химикал, комплект вилица-лъжица-нож, лекарства, малко козметика, електронните ни книги, малък лаптоп, фотоапарат и обективи, GPS, малък фотоапарат и зарядно за батерии, туристическа термокана, термочаша, нес кафе и захар.

И така на 11 юли полетяхме за Италия. Рим ни посрещна влажен, горещ и задъхващ се. Настанихме се в хотела, подремнахме и към обед тръгнахме към центъра. Умишлено бяхме решили да останем два дни там, за да се аклиматизираме. Като слязохме от метрото, първото на което попаднахме беше импровизиран футболен мач. Беше сюрреалистично! Сутринта си бил в София, а следобед гледаш малки момчета как ритат топка в задушаващата жега 🙂 . Колизеумът беше доста разочароващ на обяд, с дълги опашки от туристи, но пък на залез слънце и рано сутрин е много красив. Разходките из Рим са сякаш вървиш директно през историята и тук-там срещаш чешми с ледена вода. Fontana di Trevi, Piaza del Popolo, Piza Navona, Plaza di Spagna, Ватикана… все места, които дори и да не искаш да видиш ти се изпречват величествено.И много руини, разкопки… Колкото и да е голям за Рим наистина стигат и няколко часа бърз ход, за да го усетиш. Но пък, за да се слееш с него сигурно са нужни седмици….

Най-красивото и впечатляващо място за мен си остана Пантеонът. Стои някак тежко и толкова притихнал, въпреки многобройните туристи, които тъпчат из вътрешността му. Светлината, която се процежда е вълшебна и някак съвсем логично там е погребан Рафаело… Сякаш самото време е замълчало в кръглата му зала, за да запомни вековете.

Там ядох най-вкусните праскови, които съм опитвала някога и изпих литри вода, които са си нужни, за да оцелееш в горещините. А най-интересните картини, които рисува сърцето на Рим, се крият в нащърбените улици, зад забележителностите 🙂 .

На следващият ден ни предстоеше първото качване на влак за Пиза. Още не бяхме наясно дали със сигурност ни трябват резервации и до последния момент не бяхме решили ще купуваме ли. В различните държави варират между 3 и 6 евро, но само в Италия могат да се купят машина, като уточниш с какъв билет си.

Станахме в 5:30 часа, направихме си голяма доза кафе, бърза закуска и тръгнахме към гарата. Това ни се превърна като ритуал за цялото пътуване . Пътуването до Пиза беше много приятно, италианските влакове са нови и бързи, за няколко часа бяхме там.

Пиза е като стара пожълтяла хартия, толкова трошлива и фина. С много тесни улички, притихнали ъгли и цветове във всички нюанси на охрата. Наклонената кула, разбира се, беше обградена от ентусиасти, които се снимат сякаш я подпират. Ходенето с раниците до там и връщането във високите температури се оказа изпитание за мен и след този път решихме винаги да си оставяме раниците в шкафчетата за багаж или в хотела, ако ще спим в дадения град.

Там прекарахме три часа и естествено се сдобихме с магнитче – взимахме си от всеки град, който сме посетили, като най-лесен за пренасяне веществен спомен – все пак като носиш всичко на гърба си ти се отщява да пазаруваш от всеки град в големи количества 🙂 .

Следобед тръгнахме за Генуа и по пътя влакът мина покрай невероятни крайморски градчета. Тунел след тунел и между тях невероятни гледки на каменисти плажове, безкрайно зелено море и малки вили. Френската ривиера е доста по-скромна от италианската.

В Генуа за наше щастие се оказа, че има най-миниатюрното и симпатично метро на света, което ни спаси от ходене пеша от гарата до хотела. Пристигнахме сравнително късно и имахме време само за една бърза разходка из стария град – може би най-хубавия, който видяхме за цялото пътуване, и до старото пристанище, от което е потеглил Христофор Колумб. Макар и за малко случаят ни възнагради с виолетов залез и морски бриз.

Оказа се обаче, че метрото спира в 21 часа, а бяхме прекалено уморени за вървене. Генуа има около 3 големи булеварда и се извива покрай морето, така че решихме, че повечето налични автобуси рано или късно ще минат покрай хотела ни. Проведохме неясен разговор с една баба, която със знаци ни показваше по картата и в крайна сметка успешно се прибрахме. Английският явно не беше на почит, но с карта и GPS човек се справя с почти всичко.

О, забравих и от една малка гара притичахме до симпатична пекарна, която видяхме на отсрещния край и там за няколко минути напълнихме цяла торба с фокачи с маслини и розмарин, малки питки с домати и риба тон, мини пица с моцарела и сладки кроасани. И така запомних Италия – с простичкия вкус на праскови и слънчеви домати, с дъх на море и престарял прах и със слънце, което изпълва очите.

На следващия ден потеглихме за Монако с влак, сякаш излязъл от филмите – седяхме един срещу друг на единични седалки, между нас масичка, много син и красив. Отново се занареждаха малки заливи, скали и каменисти плажове. Гарата в Монте Карло е много приятно място, но доста объркващо – трябва ти помощ от другарче, за да откриеш централната й зала.

Трябваше да си купим места за влака до Марсилия, а решихме да си направим и резервации за пътя от Марсилия до Барселона. Оказа се обаче, че места няма – свършили са тези за пътуващите с InterRail. Човекът на информация се оказа безкрайно търпелив и мил и благодарение на него успяхме всъщност да минем през Франция и да стигнем до Испания – направи ни план от 4 регионални влака, с няколко смени и макар по-дълго, все пак щяхме да пътуваме.

В Марсилия трябва да се пристига само по залез, през лятото. Този град е създаден за залези! Гарата е невероятно красива, с дървета вътре в нея, като приказен парк. Всъщност това не е Франция, това си е Африка. Населението е разнообразно, шарено, цветно, шумно, смес от чайки, вълни, улични търговци и провиквания от всеки ъгъл.

Тук моите крака се предадоха, явно ги бях натъртила от много ходене и се оказа, че единствените обувки, с които мога да стъпвам са… джапанките ми за баня. И така си обиколих половин Европа по джапанки… 🙂 Но поне можех да ходя, макар и не продължително, което пък ме разстройваше, защото все пак искаме да разгледаме колкото се може повече. Димитър обаче е много добър и търпелив човек, който всячески се опитваше да ми помогне, справехме почивки, съкратявахме маршрут и ползвахме метро, където може, а и изтърпя терзанията ми стоически 🙂 .

В Марсилия има пристанище пълно с яхти и малки бунгала, където жителите на града си правят нещо като пикници или просто отиват да изпият по чаша вино в края на деня. На следващата сутрин видяхме и цялата красота на пристанището преди да се напълни с хора, станахме много рано и притичахме до него, защото бързахме да хванем следващия влак…

Очакваше ни цял ден пътешествие до Барселона.

Влязохме в Испания през малко гранично градче – Портбу. Имахме около час и нещо до следващия влак и Димитър случайно откри скрита уличка към града. Е, град е доста силна дума, но това място беше толкова спокойно и приятно, с миниатюрен плаж, няколко магазина и хотелчета, че ми се прииска да останем поне няколко дни. Да си поръчам cafe con leche на испански беше като балсам за душата ми 🙂 . Испанците са от онези хора, които винаги изглеждат така сякаш не бързат за никъде, светът се случва около тях, а те просто издухват дима от цигарата, усмихват се и накланят глава с весело вдигнати вежди.

Барселона обаче ни разочарова… Може би заради ужасното метро, с което се борихме доста време или заради опашката на гарата за резервации (трябваше да си направим за следващия ден за Мадрид). Наложи се да отидем до друга гара, където решихме, че ще има по-малко хора, с раниците, хотелът ни пък беше на другия край на града, испанският, който се говори там е каталунски и на мен ми беше трудно да го разбирам, а английският при тях също не е на почит… Изгубихме няколко часа и когато най-после стигнахме в хотела вече се смрачаваше. Следващият ден имахме време до ранния следобед, така че отложихме разглеждането за тогава.

И… Барселона не ме грабна с нищо. Саграда фамилия е красива, да, но има огромни тълпи туристи. Старият град са няколко улички, плажът е огромен и толкова. А, имаше чудесен пазар за плодове и фрешове, опитах нещо с кактус и ягоди. Явно съм очаквала повече или това е просто тип курорт, или трябваше да наблегнем на повече Гауди, не знам. Е, не ме разочарова толкова, колкото Париж, но все пак :)) Ще стигна и до там.

Големите гари в Испания са с доста внушителен контрол. Не можеш изобщо да стигнеш до перона, ако нямаш билет/резервация, който минава през скенер на баркода. Има скенери за багажа, проверяват ти и паспорта., в самия влак над купето ти пише докъде си резервирал… А точно този влак дигна близо 300 км/ч и само за 3 часа бяхме в Мадрид! Все едно си се качил на самолет, такова херметизиращо усещането остави в мен.

Бях ходила в Мадрид преди осем години и пазех грандиозни спомени за него, които се оказаха малко далеч от реалността, но той все още си остава любим мой град. Обичам “Прадо” и централният площад, парковете и градините, кафенетата и статуята на Лорка. Безгрижие и сангрия са двете думи, които идеално го описват.

Гарата е много красива, част от нея е ботаническа градина, която непрестанно се полива от фини пръскачки, ако седнеш до нея те лъха хлад. И тук ги има проверките, както в Барселона, но поне метрото беше съвсем човешко.

И дойде моментът да тръгнем към Алхесирас. Това е едно съвсем малко градче в южната част на Испания, което е известно с това, че от него тръгват всички фериботи за Мароко. Африка ни очакваше! Буквално подскачах от вълнение, е въпреки че Димитър твърди, че съм проспала почти цялото пътуване по влаковете 🙂 .

Алхесирас сам по себе си е много приятно място, в което има повече арабски черти, отколкото испански, често приемано просто за транспортен възел. Но за него в следващия пост, който е отреден само на Мароко, защото Африка заслужава специално внимание 🙂 .

Умишлено не слагам снимки на известните забележителности, защото повече ми харесват кадрите с онзи дух, който се вие в периферията им и ние успяхме да уловим, макар и за кратко. Всички прекрасни снимки са дело на Димитър.

 

You may also like...