the slower we move, the faster we die

Времето ми се изплъзва ужасно много. Искам да направя хиляди неща, но понякога само стоя и гледам как прашинките се въртят в кръг или умората ме надвива и се изгубвам в страната на сънищата.

Може и да е лоша организация, но понякога преборването всеки ден да стигна до работа, суматохата, телефоните, задачите – винаги за преди малко, бързината и вечер – колкото да додрапам до вкъщи… Издържам десетина часа стегната като войник и после цялата енергия, изразходвана за усилието ме трясва в главата.

И все пак имам усещането, че се движа бавно, ужасно бавно и пропускам всичко. Включително и мислите, които забравям секунда, след като съм ги срещнала.

You may also like...