Думи като сън се изгубват

Помня, че преди пишех много. Отивах при Димитър, той правеше кафе и ми сипваше в същата чаша, от която сега пие вкъщи. Черно, с много утайка и три лъжички захар. Чакахме да дойде онази хубавата светлина, на ръба между деня и залеза, за да дръпнем пердетата и да пием кафе. А аз често си вадех дневника и пишех. После, помня, му четях.

Пишех на спирките, в междучасията, в автобуса, виждах истории на всеки ъгъл.

После, един ден прочетох разказ на Мопасан. За възрастен мъж, който имал прекрасен, спокоен живот. Всичко си му било наред до преклонна възраст. Веднъж, след хубава вечеря, решил да почете старите писма, които е трупал с годините. Чел цяла нощ. Мили писма, пълни с незначителни спомени, разкази, приятели, усмивки. Накрая извадил пистолет и се застрелял. “Не пазете никакви писма!”, гласяла прощалната му бележка.

И така, изхвърлих всичко. Стори ми се ясно като самия живот, че човек би се изгубил от мъка, при среща с отминалото щастие. Толкова много писма отидоха на боклука, дневници, разкази, есета. И до ден днешен трия, в пощата си, изхвърлям хартии, записки, на боклука отиват дрехи, вещи. Понякога запазвам, но с особено мнение. Някои думи обаче така са се запечатали. За други съжалявам. Трети прибирам в кутията.

Кутията не бях отваряла от 5 години. Тази вечер започнах да чета. Сториха ми се смешни, мънички мислите ми, като откъснати преждевременно цветове. Недодялани. И в същото време си спомних всеки един момент, къде съм стояла, с кого съм била.

Някои страници нищо не ми говорят. Нямат дати, нямат име, просто нахвърляни думи..

Като чаша без вино,

като празен улук,

спира на гарата времето.

И напълва вагоните

с мигове нежност,

с цвят, самота и инат.

В този път

никога няма аварии,

само спирки за още товар.

Не знам за какво съм мислила, когато съм откъснала този лист, от някоя чужда тетрадка. Нито кога е било, пролет ли, лято ли, есен.. И защо съм написала тези думи, веднъж потънали на листа са поели по пътя на безвремието. И повече са ничии, отколкото мои.

Косата ти на захарен памук мирише,

а устните са толкова солени..

Как може розовото да горчи?

Странни неща съм решила да запазя, по-скоро ненужни, отколкото важните. С важните някак винаги идва момент на раздяла, другите топлят като стари писма от далечни роднини… Без достатъчно обич, но и без премного болка.

You may also like...