Мария

Краката й бяха мокри. Усещаше как студът блъска в лицето й, но отвътре всичко й гореше. Пред нея имаше само преспи, преспи и мъглива тишина. От завода до селото бяха 13 километра.

– Не тръгвай сега, пътищата са затрупани, снегът няма да спре скоро. Утре сутринта ще ни извозят, луда ли си да вървиш в снега, нищо няма да й стане на дъщеря ти за една нощ. Никой няма да те качи на стоп, колите едва се движат, по тоя път дори пияниците не минават. Аз не искам ли да се прибера? Искам, ама как да тръгнем в туй време?

Мария още по-силно стисна устни. По цял ден миеше буркани и капачки в консервния завод, ръцете й въпреки ръкавиците бяха груби и кървяха, ако не ги намажеше всяка вечер с мехлема, дето й го изписа доктор Тодоров. И очите й дори бяха загрубели от толкова много вода, която изпиваше всичката влага в нея, но за тях илачи нямаше. Суха и слаба беше Мария, една торба кокали както казваха в нейното село. А устните й, все стиснати в упорство, се отпускаха само вечер, като видеше дъщеря си. Добро момиче ми е тя, мислеше си Мария. Послушно, учи се добре, помага вкъщи. Вечер двете мълчаливо седим и нищо друго не ни трябва. Ни мъж, ни богатство, ни развлечения. И как можа точно днес, на Бъдни вечер тоя сняг да завали и да не може да се прибере. Заплатите ни дадоха предпразнично, купила съм й прежда, да си оплете оня червен шал, дето все го иска. Ще се зарадва момичето ми, как ще се зарадва само. Ще се прибера не мога сама да я оставя на празника, а и аз без нея да бъда тука.

Мария реши да тръгне към 17 часа, когато всички разбраха, че няма да дойдат автобусите и да ги извозят. Завайкаха се жените, че мъжете им сами ще бъдат, че е празник, а къщите си няма да прикадят. И кой ще даде лакомства сутринта на децата? Портокалите така ще омекнат в торбите, без да им се порадва никой. Примириха се и почнаха да търсят коя къде да приседне и да прекара нощта. Почти се стъмваше, когато Мария реши да тръгне. Събра си нещата в торбите, облече си кожуха и се застяга да извърви 13-те километра до своето село. Другите жени наскачаха, да я спират, луда ли е в тоя сняг да тръгва, ще закъса по пътя. Нищо не им каза, но тя си беше такава – все мълчеше. Не е да се засмее, да се пошегува, да ти отвори сърцето. Една торба кокали и все намусена.

Вървеше вече повече от час. Усети, че се е стъмнило, но снегът блестеше с измамна топлина и не й беше студено. Само краката й да не бяха мокри, защо обу сутринта тия вехти ботуши, а не си сложи по-дебелите. Като се прибере детето ще й стопли вода, да се напари хубаво. Не съжаляваше Мария, че тръгна в лошото време, ей го къде е селото. Ако не спира до два часа ще се е прибрала.

Задуха вятър, сякаш поканил снега на танц и заедно се въртяха шеметно, докато не се напълниха очите й със снежинки. Толкоз съм суха, помисли си Мария, малко вода няма да ме изплаши. Усещаше се странно отмаляла, беше й топло и я унасяше на всяка крачка. Вървеше ли, беше ли спряла не знаеше. Стискаше торбите, шала около устата и упорито се бореше с влагата в очите. Като раждаше не заплака, като я остави мъжът й не заплака, сега ли ще седне да циври. Хиляди пъти го е минавала тоя път, всяка вечер се е прибирала вкъщи, дори и да не дойдат автобусите. Детето. Трябва да си ида при детето.

Никакви коли не минаваха по пътя, инак да ги помоли да я закарат. Кой знае кога ще дойдат да разчистят пътя, не може да чака. Само още една крачка, още една, но краката й тежаха измръзнали. Снегът блестеше празнично, отмалял от танци и стегнат в зимен сън. Мария спря и затърси шишето с чая. Беше леден, но отпи няколко глътки, после го пусна обратно при червената прежда. За чудеса ми говорят всяка Коледа, чудеса от телевизора, от радиото, навсякъде, ядосваше се Мария. Ей сега да съм вкъщи, да се стоплим с детето на печката, да я погледам, да ми разкаже нещо смешно. Чудо да стане, да стигна по-бързо. Да имаше къде да седна, малко само да си почина. Видя някакъв камък, почти затрупан от снега, встрани от пътя. Отиде до него, поразчисти го и се отпусна. Извади преждата и я доближи до лицето си. Как ще се зарадва момичето ми като я види, трябва да побързам. Само още мъничко, няколко минути да си почина и повече няма да спирам, чак вкъщи. Ако стигна и в чудо ще повярвам, Господи, във всичко ще повярвам. И няма повече да са ми стиснати устните. Все така ме рисуваше детето, с чертичка вместо уста.

Не усети Мария как преждата се търкулна по замръзналите й колене. След нея тежко се отпусна и тя, отмаляла. Небето се беше изчистило и звездите трепкаха студено, празнично. Само снегът блестеше топло като никога, укротен, притихнал и безпаметен.

След осем дни намериха Мария с отпуснати устни. Един от работниците видял разплетеното кълбо, стигнало чак до пътя.

You may also like...

2 Responses

  1. Green says:

    Тъжно

Leave a Reply