Ние сме толкова големи, колкото са големи мечтите ни

Не знам точно кога през времето се промених. И колко пъти занапред ще се променям. Накак, вместо всичко да израства с възрастта ми, мечтите започнаха да се смаляват. И целите да изчезват, да се пречупват и видоизменят.

Този следобед, докато се опитвах да заспя, изведнъж осъзнах, че отдавна вече не пиша. Не така, както го виждам в главата си. И че едва ли някога ще го правя. Едва ли някога ще напиша достатъчно разкази, за да има за една книга. От доста време съм го знаела, просто днес истината стана факт. Не усещам липса, по-скоро разочарование от себе си. За един миг ми се прииска да имам цел, да измисля нещо, което да преследвам, заслепена, да протягам ръце и да се надявам да се сбъдне. Да се боря за това да влезе в хрониките на реалността. Но не измислих такава. Преди години съм си поставила някакви условия, граници, стъпки, които да извървя. Едно по едно се отказах от стъплата или се промениха. Може би, нямам достатъчно воля. Или съм прекалено чувствителна, не знам.

Странно е да останеш без мечти. Преди няколко седмици осъзнах, че журналисиката не е за мен. А толкова много го исках, представях си, че стига това да пишеш. Е, не стига. Но от другите нужни неща, аз нямам в архива от качества. Просто и ясно – не ставам. Струва ми се, че не се подценявам, разглеждам се трезво и вярвам, че е така. Е, от тази загуба не се натъжих, по-скоро се изненадах.

Тъжно е, че нищо не ми се иска да правя. Има толкова голям избор, хиляди неща около мен и аз не мога да избера. Сърцето не ме тегли, нямам амбиция да постигна нещо. Може би е временно, но ме прави тъжна. Като оголена рана, която не кърви, само напомня за себе си с празнота.

Светът ми се затваря в един човек. Знам, че е егоистично да обичаш толкова много някого и да го превърнеш в крайгълен камък на живота си. Но другояче не мога. Единствената мечта, от която никога няма да се откажа, е да бъда с теб в малка къщичка, градина и много цветя. Вечер, когато пепелта от изгорелите дневни мечти се разпръсва…

You may also like...

4 Responses

  1. RetButler says:

    Здравей!
    Попаднах съвсем случайно на блога ти и респективно на темата за мечтите.В последно време се чувствам по подобен начин.Мечтите намаляват или се изменят,или стават все по-малко романтични и идеалистчни.Тази книга дето и ти я “пишеш” и аз я “пиша” от доста време.Все пак не се самозалъгвам,но знам че ще ми трябва много воля и частично отместване от ежедневния коловоз.А може бе съществува и вътрешно противостоене поради намаляването на вярата в истинските неща.С времето смисълът и вярата намаляват, но всичко това си има причини.
    А иначе и аз като теб мога да се нарека краен в любовта,може би съм краен в желанието си да я усетя в нейната пълнокръвност.

  2. kim says:

    не съм те чела скоро, но това, което си написала тук много ме натъжи. интересна тема. може би да нямаш цели е временно явление. а може би наистина любовта изисква да жерваш всичко останало и ти го правиш, несъзнателно, разбира се. докато един ден не разбереш какво се е случило. това са въпроси, които и аз си задавам. дали мечтите ми не са плод на това, че нямам човек до себе си и просто няма в какво да изливам всичките си идеи, енергия, както искаш го кажи. забелязвам, че когато любим човек си тръгне, ставам още по-дейна. а когато не съм сама, не мога да се откопча от заниманията си, защото не съм намерила някой, на когото да вярвам. А имам нужда от нещо сигурно.
    въпреки всичко, запази интересите си, може и цел да се появи някой ден;-)

  3. deni4ero says:

    Първоначално, наистина, звучи тъжно, но краят е страхотен! Това е смисъл на цял един живот и ти пожелавам от все сърце тази мечта да не си отиде! Всичко друго е преходно, любовта – не 🙂

  4. eylül says:

    Hrabro, vliubeno momi4e, blagodaria na surceto ti s koeto pi6e6.

Leave a Reply