За невидимите хора

Понякога сме толкова невидими дори и за най-близките си хора. Седиш на маса, смееш се с останалите, бъбрите весело и изведнъж осъзнаваш, че никой не те вижда. Никой не вижда цвета на очите ти, усмивката или пък това, което се крие в сърцето. Ако станеш, развикаш се, заплачеш, дори и тогава виждат не теб, а сълзите. Не теб, а гнева. Не теб, а… всичко останало.

Дори и да искаш, да имаш отчаяна нужда от помощ, от обич или погалване, оставаш невидим, спокойно усмихнат и скрит в лицето си.  Скрит зад веждите, миглите, скрит зад ръцете си, скръстени на гърдите.

Рядко някой те  вижда, наистина. Нещо като проблясък, спира, поглежда те и виждаш в очите му не отражението си, а всичко зад него. Разбираш, че знае.

Понякога съм толкова близо до хората, че забравям да ги виждам. И изведнъж се сепвам, сякаш срещу мен стои непознат, който срещам за първи път. И зад обикновените делнични думи чувам страх, радост, болка или отачаяние. Чувам истини, които никой никога не казва. И после се оглеждам, дали някой друг ще се сепне, ще види мен и всичко останало зад отражението.

Понякога толкова дълго чакам сервитьорката да ме забележи, докато й махам за сметката, че се стряскам дали наистина не съм станала невидима. Заставам пред огледалото и се питам, кое е това момиче?  И всъщност се питам, има ли значение кое е това момиче? Въплъщавам себе си в действие, в усмивки, в помощ или упреци, събирам всичките си образи тайно вечер, докато плача за лека нощ. Чудя се има ли смисъл от всичко, което съм направила през деня, от желанията, разминаванията, телефонните разговори, протегнатите думи за обич, след като накрая винаги оставам невидима. Живея живота си като захарница, забравена на масата от някой, който никога няма да се върне и да я премести.

Не, всъщност няма никакво значение кое е това момиче. Отраженията винаги изчезват и накрая остава просто празно огледало.

You may also like...