Танцувай с мен

Всичко започна, когато гледах за първи път “Неприлични танци”. Имахме го на касета, с ужасно качество, която въртях стотици пъти, всяка седмица, опиянявайки се. Тогава бях дете.

Помня, че като много малка ходех на балет. Помня една зимна буря, с много сняг, как баба ми ме води за ръка на концерт. И нищо повече. В първи и втори клас ходех на народни танци, помня как учителката не ме харесваше и казваше, че са ми криви краката. После тренирах спортни танци… имахме официален концерт на кръжока, бях с бяло трико и пола на оранжеви, несиметрични парчета. Не помня дали съм се справяла добре, дали са ме хвалели, но съм сигурна, че бях щастлива. Обичах да се въртя, да танцувам… С годините забравих, тялото ми сякаш се скова в обвивката си и всъщност най-доброто, което мога да изкарам сега от себе си са движенията на опиянена панда, потропваща под дъжда.

Но все още обичам да гледам филми, в които хората танцуват. Няма значение – балет, румба, ча-ча, валс, хип-хоп. В началото беше заради любовта, защото във всяка една двойка, която се прегръщаше, привличаше и отблъскваше виждах съвършен отрязък, запечатване на момент, който остава вечен. Много е трудно любовта да бъде сложена в рамка. В делника тя е толкова често само поглед, прошепната дума или дори разминаване. Но в танца.. тогава всичко оживява в картина. Съвършено, припламващо между телата на един мъж и една жена, които не мислят за нищо и са толкова много заедно. И не, това не е само по филмите, в живота, ако се загледам в двама души, които танцуват, винаги виждам любов. Изящна като лебедово езеро, вечна като пасо добле.

После, когато вече не ми беше нужно да храня въобръжението си с чуждата любов, ми стигаше да гледам и сам човек, който следва шепота на музиката. В нито едно друго изкуство няма толкова съвършено единство между твореца и произведението, толкова идеална връзка. В една картина трябва да търсиш дълго, за да видиш художника зад нея, в един разказ, не можеш да откриеш писателя, ако не го познаваш.

Вече дори не мечтая да мога да го правя. Няма смисъл, предполагам, че удоволствието ще бъде по-малко, от това просто да се наслаждавам на гледката. Но в мен завинаги си остава тръпката от първата ми среща в “Неприлични танци” с красотата, като сладко и болезнено обяснение в любов… Споделено за тридесет секунди.

You may also like...