Танцувай с мен

Всичко започна, когато гледах за първи път “Неприлични танци”. Имахме го на касета, с ужасно качество, която въртях стотици пъти, всяка седмица, опиянявайки се. Тогава бях дете.

Помня, че като много малка ходех на балет. Помня една зимна буря, с много сняг, как баба ми ме води за ръка на концерт. И нищо повече. В първи и втори клас ходех на народни танци, помня как учителката не ме харесваше и казваше, че са ми криви краката. После тренирах спортни танци… имахме официален концерт на кръжока, бях с бяло трико и пола на оранжеви, несиметрични парчета. Не помня дали съм се справяла добре, дали са ме хвалели, но съм сигурна, че бях щастлива. Обичах да се въртя, да танцувам… С годините забравих, тялото ми сякаш се скова в обвивката си и всъщност най-доброто, което мога да изкарам сега от себе си са движенията на опиянена панда, потропваща под дъжда.

Но все още обичам да гледам филми, в които хората танцуват. Няма значение – балет, румба, ча-ча, валс, хип-хоп. В началото беше заради любовта, защото във всяка една двойка, която се прегръщаше, привличаше и отблъскваше виждах съвършен отрязък, запечатване на момент, който остава вечен. Много е трудно любовта да бъде сложена в рамка. В делника тя е толкова често само поглед, прошепната дума или дори разминаване. Но в танца.. тогава всичко оживява в картина. Съвършено, припламващо между телата на един мъж и една жена, които не мислят за нищо и са толкова много заедно. И не, това не е само по филмите, в живота, ако се загледам в двама души, които танцуват, винаги виждам любов. Изящна като лебедово езеро, вечна като пасо добле.

После, когато вече не ми беше нужно да храня въобръжението си с чуждата любов, ми стигаше да гледам и сам човек, който следва шепота на музиката. В нито едно друго изкуство няма толкова съвършено единство между твореца и произведението, толкова идеална връзка. В една картина трябва да търсиш дълго, за да видиш художника зад нея, в един разказ, не можеш да откриеш писателя, ако не го познаваш.

Вече дори не мечтая да мога да го правя. Няма смисъл, предполагам, че удоволствието ще бъде по-малко, от това просто да се наслаждавам на гледката. Но в мен завинаги си остава тръпката от първата ми среща в “Неприлични танци” с красотата, като сладко и болезнено обяснение в любов… Споделено за тридесет секунди.

You may also like...

7 Responses

  1. Ани says:

    Не си права. Мечтай и го прави отново – танцувай, променяй се, усещай го с всяко свое сетиво…не мисля, че само удоволствието от наблюдаването може да ти стигне – опиянението от танца е нещо, което ще се върне при теб стократно по-силно, когато го пожелаеш отново. 🙂

    [само да знаеш, че половината коментар ми се изтри заради кавички при името на филма – като не уцелих капчата и изчезна. Явно има някаква грешка при парсването на коментара, когато има кавичка вътре в него. Изтрий това после, аз само да ти кажа. (кавичките не се escape-ват правилно)]

  2. lyd says:

    Мила, сладка, танцуваща пандичке, започни да танцуваш и ще видиш как ще се превърнеш в коалка, а после и в нещо друго, дори и в огледалото още дълго време да се виждаш като пандичка 🙂

  3. Des says:

    гледала ли си този: 😉

  4. Alia says:

    Ани, благодаря за бъга, ще го видим от какво е, той блога има нужда и от ъпгрейд 🙂

    lyd, аз съм свенлива натура, предполагам, че ще си остана панда 🙂

    Des, не съм го гледала ама нещо не мога да го открия никъде.

  5. Бу says:

    Умбра, защо все пак не претвориш мечтите в реалност? 😀
    Аз мислех, че (с умерено голям задник и два среднолеви и неграциозни крака) никак няма да ми се отдава танцуването.
    Но един ден мъжът ми ме ядоса за нещо (нещо с правата и свободите на майките vs. бащите беше, не помня вече) и без да искам, си купих карта за 8 поесещения в салса-клуб.
    Беше ме ужасно срам – едни гъвкави хора танцуват страстно и красиво, а аз се спъвам и драматично заплашвам да настъпя сама себе си (което, признай си, не е лесно). Но в групата на начинаещите видях, че останалите също ги е ужасно срам и краката им пречат и ми стана по-добре.
    След няколко урока ритъмът на музиката тотално ми влезе под кожата. След като свършеше часът, още 2-3 часа в главата ми ехтяха музики и имена на стъпки.
    С времето ставах все по-добра (като за мен, имам предвид, не добра по принцип :D)
    Ходих на салса малко над година и с огромно съжаление се наложи да се откажа по ред причини – най-важната от които, че моята група се премести в твърде късен час, в който не можех да тренирам.
    Сега посещавам пробно Dance fit в един аеробик клуб 😀 и също съм доволна (макар че не е онзи латино плам). Предполагам, че като се установим в новия квартал, ще се запиша отново на салса в друг клуб – липсва ми танцът.

  6. Alia says:

    Бу, щото си ми далеч – чак в Пловдив и не мога да ходя с теб за кураж 🙂

  7. Tishina says:

    само ти можеш да пишеш така… усмихвам се и пращам кураж и мелодия 🙂

Leave a Reply