Какво остава след това

На 31.08 беше последният ми работен ден в старата фирма. Този пост трябваше да се появи още миналата събота, но нещо ме подтикна да изчакам. Прощалното събиране беше прекалено тъжно, дори и за моите представи за сбогуване. И някак напрегнато. Тъй като се славя като трайно привързваща се към околните личност, състоянието ми би трябвало да е разбираемо 🙂

Какво остава, когато си тръгнеш? Хората, с които си бил по осем-девет часа на ден, в продължение на повече от година и половина. Навиците, закачките, шегите, те си остават между четири стени. Спомените, топлината в сърцето за приятели. Споделеното в напрегнати ситуации, караниците, споровете и динамиката. Когато започнах там бях единственото момиче в колектива. Знам, че на колегите им е било трудно да ме приемат, а на мен още повече да се докажа. Особено в сфера, в която по принцип жените трудно се интегрират. Остава ми най-вече удовлетворението, че успях и че спечелих уважение (да не се приема като самохвалство и собствени умозаключения, а като цитат :)) Разбира се има и голяма доза горчилка, която се надявам да успея да преглътна. Усещането, че съм вече гостенин в една атмосфера, където съм се чувствала като у дома си, ме натъжава прекалено много. Предполагам, че съм ужасно сантиментална.. Но друга не бих се харесвала. Новата ми работа е пряко свързана с това, което уча и ме изпълва с големия ентусиазъм на новото начало. Комбинацията между тъга и ентусиазъм обаче ме разфокусира прекалено много..

Какво остава? Събирам в последния ден – тортата, която направих, останките от събирането и подаръците 🙂 Бейзболната бухалка ми я подариха за рождения ден, с подписи от всички колеги. Надписът на нея “Future Star” ми изглежда като едно прекрасно пожелание 🙂 И изобщо всичко събрано на куп е толкова символично, а аз обичам символиката. Ние знаем.

 

Какво остава? Най-вече хората, които обичам.

You may also like...