Защо съм аполитична?

Не, никога не бих си позволила суетата, да се приема за нещо повече от живота. Той е господар и аз търпеливо следвам оставените пред мен стъпки, за да стигна там, където все пак всички рано или късно стигаме.

Но определено смятам себе си за нещо повече от политиката. Вчера вървях след дъжда, върху мен се изсипваше цялата тишина останала след бурята и се почувствах свободна. Доволна, че не съм гласувала, че максимално не се ограничавам от чужди норми.

Не желая да избирам преходни хора, от преходни партии, с променливи и алогични идеи, с егоистични пориви и озъбени ехидно мутри. Противни до немай къде с желанията изписани на челата им.
Не, не вярвам, че някое човешко същество ще ни оправи. Ще се грижи за НАС. Защото няма нищо по-маловажо, нетрайно и преходно от хората и техните въжделения. А нима някой от вас иска да остави съдбата си в ръцете нечии менящи се като времето желания?

Така или иначе има някаква група от индивиди там, но поне не искам да страдам от мисълта, че аз доброволно съм ги избрала и поставила със своето ДА на измислен, захарен пиадестал. Който се разтапя при първото наводнение.

И всички тези хора изтичат в реката на живота. Да, аз смятам, че съм нещо повече от някаква си политика.

“В България вече никой не остана. А тези, които остават се самоубиват.” Това е коментар по повод ето тази статия. И освен тъмнината на мъката, която ме обзе, в мен се промъкна леденото усещане, че нищо не може да ни спаси. И в България остана само да сме благодарни на някакъв късмет, ако децата ни не се самоубиват от бедност, мизерия и страдание.

Не, няма надежда. Само упорита вяра в късмета и, че все пак може би… животът няма да ни забрави.

You may also like...