Състезание

Никога не съм обичала състезанията. Не знам защо, просто ми се е струвало ужасно изморително. Това може и да е поредното доказателство за вродения ми мързел 🙂

Но често се улавям, че се състезавам със самата себе си. Знам, че не мога да направя нещо и все пак се пъна, насилвам се, после пък искам да бъда оценена. Не ми харесва да съм такава и не желая да бъда. Явно попивам от заобикалящата ме действителност, където все някой гледа да се покаже, да се изтъкне, пряко силите си да бъде по-различен. Спирам!

Хората трябва да бъдат такива каквито са. Нямам достатъчно време за губене в опити за неща, които не излизат честно от сърцето ми. Обичам тези, които обичам, заради тях самите. А не заради това, което биха могли да бъдат. И себе си винаги съм харесвала такава – отражението си, а не проекция на някакви стремежи.

А между тези си разсъждения вмъквам и новата си придобивка “Паула” , на Исабел Алиенде. Нямам търпение да й дойде реда, за да потъна в нея.

Нито една минута не може да бъде наречена изгубена, стига да правиш в нея точно това, което искаш. Време е да се захаресвам повече :).

You may also like...

3 Responses

  1. Albinos says:

    Този пост сякаш аз съм го написал. И при мен е така, отдавна следвам поривите и желанията си за ужас на родителите си. Винаги съм бил бунтар в семейството и в обществото, опитвал съм да го притъпя това чувство, но то си ми е в природата заложено и това е. 🙂

  2. Вени Г. says:

    Според мен истиснките състезатели са хора, които имат някаква дълбока личностова лепсиа, мисля, свързана с дефицит в самооценката

  3. Alia says:

    Вени Г., би могло да се нарече и така, но пък състезателите могат да кажат, че онези другите са неудачници 🙂

    В крайна сметка няма значение как живеем живота си, важното е да сме доволни от резултата.

Leave a Reply