Българското блог общество

В последно време повече чета чужди блогове, отколкото да пиша в своя. И затова ми прави огромно впечатление ширещата се тенденция сред видните представители на въпросното общество от заглавието. А именно, за тях в пълна сила важат онези мъдри думи: “Чукча не читател, чукча писател!”.

Предполагам ще се съгласите с мен, че има една елитна група от светила, с чиито блогове всеки средно интелигентен потребител се е сблъсквал поне веднъж. Започнали своята кариера с талантливи постове, съдържащи полезна и дефицитна информация, бавно, но славно са се изкачили по химерната стълбица на виртуалната слава. А техните поклонници опъват червените пътеки, където видните личности разгонват винените мушици около напращелия си нарцисизъм.

Не смятам, че е нормално човек, който се смята за обществена личност, да не е способен да приеме елементарна критика и заслепен от изкуственото сияние на монитора си, забравя, че докато пише не трябва с другата ръка да си бърка в носа.

Отдясно, в блоговете на тези особи, обикновено стоят все едни и същи 10 имена, които прехвърлят помежду си щафетата, подкрепят се като изтрещели запалянковци на футболен мач, там, където някой си е позволил да изрази различно мнение.

Тези хора до толкова са свикнали да бъдат аплодирани в коментарите на верните си по-читатели, че и най-лекият намек за негативна оценка бива затрит с обяснението: ” Това е моят блог, аз ще пиша в него каквото си искам!” Да, но, драги, ако няма кой да те чете и да пишеш – все тая.

И така – колкото повече по-читатели има дадена особа, толкова повече тя става уверена в свободата на словото си. Толкова, че става банално скучна в даден момент.

И така – след като се изявяват с обществено полезен труд и смятат, че дават ценната лепта от своята гениалност на човечеството, не осъзнават ли и отговорността си? Не осъзнават ли, че стават смешни, когато постовете им се редуват между вино-водка-бира-шкембеджийския стил и този, който крещи “Аз, драги, днес може просто да съм си обул чисти чорапи, но понеже Аз съм го направил, това трябва да осветли деня на моите почитатели”. Или “Гепи, батка, тия седем поста, дето аз ще ти разкажа за пътя на храната от устата ми през дебелото черво, че чак до края…”.

Скромнността и притеснението краси всяко начало. Тогава по няколко пъти се препрочита поредния пост, преди да бъде публикуван и безусловно се таи надежда за положителни отзиви. Плахо прекрачва прага на собствената си откровеност и дава най-доброто от качествената си характеристика. Там има разкази, стихове дори, говори се за любов. Към работата, към смисъла, който всеки намира в това, което прави. Някои винаги остават на това ниво. А други, други, си изваждат с клечка съдържанието между зъбите, пред своите поклонници.

Къде е тънката граница между ценните блогове в българското интернет пространство и тези, носещи измамен и горчив вкус на стойностна информация? Дали и на самите списващи ги особи не им е омръзнало да се опитват да бъдат толкова идолоподобни, меродавни и креативни? Всестранно развити, ден след ден излъскват захабената си слава, с интересни опити за оригиналност, които войнстващият читател приема за висш изблик на духовитост?

Струва ми се, че е редно тези хора най-после да осъзнаят, че ако наистина желаят да бъдат ценни и потоко определящи, трябва да понесат своята отговорност. И да се вземат в ръце, за Бога! Защото някъде там, по пътя на увереността си, сте изпуснали повода.

Направиш ли добро, хвърли го зад гърба си. Великите примери от историята показват, че само, който е успял да понесе раздялата с творението си е останал запомнен. Всички други са се затрупали под собствените си деяния, с горчив привкус на мухлясал егоцентризъм.

Питам аз – посещаемостта и славата ли са единствените критерии за качество?

И си отговарям – не винаги, не винаги.

You may also like...