Седем мечтания

Тестото се огъваше като живо под загрубелите ръце на Божура. В целия град се носеше славата на нейните питки, пръхкави като бузите на разцъфваща девойка. Всички я питаха как ги прави тъй хубави, но Божура само се усмихваше уморено и замълчаваше.

Тя беше кръстена на баба си, която я научи да меси хляб и погачи. Като дете заставаше до нея в старата кухня на селската им къща и захласнато я гледаше как удря тестото в масата.

– Сто пъти трябва, Божуро, иначе тестото няма да оживее. Първо го галиш, храниш го, топлиш го и накрая му даваш цялата си женска сила, че да стане на конци, да ухае на розовите ти бузи.
– Ама, бабо, твоите бузи вече не се розови, а питките как ухаят все така хубаво..?

Засмиваше се старата жена и нищо не казваше, месеше и плачеше. Не с глас, дори лицето и не помръдваше, само сълзите й капеха една по една върху тестото.

Ръцете на Божура загрубяваха от ден на ден, между всяко тесто, в почивките от живота й. Изтекли бяха от пукнатините по пръстите всичките й надежди, седемте й мечтания. Бузите й отдавна бяха изгубили цвета си, сякаш брашното беше влязло и изпило руменината. Мъжът й, Борис, казваше че е заприличала на питка.

Запознаха се с него, когато тя учеше в техникума. Той беше машинист, ходеше да го чака на гарата и трепваше при приближаването на всеки влак. Единствената й червена пола се увиваше около коленете й в очакване.

Минаха години от тогава, много брашно изтече между ръцете й. Борис отдавна не я наричаше галено Божуренце, казваше й Питката.

Деца нямаха. Зачена два пъти, но и двете изгуби, а после докторите казаха, че никога няма да може да има.

Божура зави тестото и го остави да втасва на топло. Седна на масата до прозореца и се загледа в напуканите си ръце. Мечтаеше тя за едно малко момиче, дето да ухае на мед. На липов чай и на масло. Да го притиска да гърдите си и да му пее люлчени песни. Никога да не го научи да меси.

Тихо беше в къщата им, тъмно. Дърпаше пердетата, разтваряше прозорците, да влиза повече слънце. Събираше го в чаши, в белите стени и белите чаршафи. Опитваше се да го затваря в буркани със сладко от дюли. Не се чуваше смях, нито бързащи детски крачета по коридорите. И Борис не я поглеждаше..

Видеше ли я да плаче над тестото й викваше:

– Защо плачеш, мари! Ще отровиш на хората празника, я запей, засмей се, да се напълни таз питка с радост, да накара хората да скочат, да се хванат на хорото, мед да им капе.. Да не месиш погачи за погребение, я!
– Слушай, Борисе, да си вземем едно момиченце, моля ти се, Борисе, да си осиновим детенце…
– Аз чужди деца не ща в къщата си! Нито свои, нито чужди! За какво са ми – храниш ги, поиш ги, от сърцето си късаш, изучиш ги, ожениш ги и после те се обърнат, па те заплюят в лицето. Кучета не ща да храня в дома си!

Тъй й викваше и тя се омълчаваше. Притихна с годините Божура и спря да го пита.

Все по-вкусни ставаха питките. Хората се редяха на опашка, поръчваха и я питаха каква е тайната. Плачеше и месеше Божура, а който ги опиташе после, с влага се напълваха очите му. Поръчваше тежка, тъжна музика и необяснима мъка го стисваше за гърлото, натискаше го надолу, към чашата с ракията.

Все по-честото се сещаше тя за думите на баба си, в деня на сватбата им с Борис. Беше я повикала старата жена, която вече не месеше – пресъхнали бяха очите й, ръцете нямаха сила да удрят тестото.

– Божуре, дъще, сега ще ти кажа защо плача и за тайната на питките. Знаеш, освен дето трябва сто пъти да го удариш в масата, трябва и да му попееш на тестото, да се засмееш. Ако ли не ти идва песента на гърлото, плачеш и го храниш със сълзите си, друга вода не му е нужна. На конци да стане, да оживее от мъката ти. Не ми се искаше да се учиш ти на тоя занаят, ама такава ти била съдбата. Ти не знаеш, ама имах аз освен майка ти още три деца, изгубих ги от болест, още съвсем мънички. Започна да не ми стига песен и смях, сълзи имах повече и на тестото ги давах. И ме изпиха, пустите му питки, пресушиха ми душата, нямаше в мене нито слънце, нито песен…

Уплаши се Божура от думите й, не я разбра, не повярва. Минаха се години, баба й отдавна си беше отишла и сега тя разбираше какво е искала да й каже. Да бяга, далече, от тестото, от чувалите с брашно, от тоя мъж. Да си скръсти ръцете, бели да ги запази, нежни, да не дава времето да ги напука. По сто да прокълне погачите и никога хляб да не замеси, щото живота си, радостта си в тях оплита, други хора да се нахранят, тя да се стопи.

Станала беше Божура бяла. Не като сняг, а като изпечена глина, като пресушена река. Нямаше цвете в сърцето й вече, пазено толкоз време за онова момиченце, дето никога няма да меси и дланите му все ще си останат нежни. Дето никога няма да заплаче над брашното, а все ще се смее с поляните. Седем мечтания ще има и седемте ще ги изпълни.

И месеше Божура, ден подир ден, изливаше морното си, майчино сърце, и в питките виждаше очите, къдриците на онуй детенце, дето чакала беше толкова години. Галеше тестото, поеше го с обичта си, хлябът ставаше все по-хубав, все по-свеж. Оживяваха под кърпите питките, изпичаше се красотата им, пълнеха с мъка сърцата на хората, топяха се в устите им. Пареха.

Идваха от целия град при нея, поръчваха погачи я за сватба, я за кръщене или някой друг празник. Божура месеше и съхнеше, месеше и съхнеше, плачеше и виеше от мъка. А питките й все така имах вкус на нежни детски бузки, вити като момичешки къдрици, пръхкави като страните на разцъфваща девойка…

You may also like...