“От двете страни на Ада”

Моя близка приятелка обича да цитира Шекспир: “Няма добро и зло, всичко е въпрос на мислене”.

Дали обаче, когато става дума за война, всичко е толкова просто. Най-вероятно за нас, тези, които гледаме репортажите по телевизията – да. За тези, които са отговорни за нея – също. Но за тези, за които бомбите са по-силни от шума на тишината, войната не е нито добро, нито зло. Тя е ежедневие, празнота, дупка в системата, в която изчезват сгради, мъже, жени, деца, надежди.

От двете страни на Ада” е филм на Марио Гаврилов, за войната в Ливан. Започва с вой на сирени, както сподели самият той, за да привлече вниманието на вечерящият в момента зрител, за който новините са само фон. Завършва със сирени. Имах удовлствието да бъда запозната с всички тънкости по изграждането на един впечатляващ материал. По конструирането на образите, гледките, синхрона между картина и звук. От кой ъгъл гледа сега камерата и как точно се приближава, пътека едно и пътека две. Тук са изрязани няколко кадъра, сложени са други, за да можем да отсеем само нужните реплики. Тук, колеги, ще направим пауза, за да ви покажа, че заснемането на това осакатено дете, нарочно се редува с кадри на играещи малчугани, в бежански лагер..

Филмът се казва така, защото равностойно показва различни аспекти и от двете враждуващи страни. Жертвите, бежанците, загубите, децата.

За мен тази лекция също може да носи такова заглавие. Поради няколко причини. Адът, който гледахме на екрана, притиска към стената. Студените реплики на коментатора, от друга страна, шеговитите разкази за пари, подкупи, техники за промъкване в горещи точки, от друга. Вторият Ад, този на човешкия професионализъм. На добре свършената работа, видяна през очите на журналиста.

Втората причина е един ярък контраст между разрушени завинаги домове и хихикането на млади студенти. Веселите коментари, относно това кой крив, кой прав. Думите им не ухаят на смърт. Филмът също. Нито пък на реалност.

Въпрос на мислене ли е това, как приемаме един факт? Със сигурност. Тогава определено има нещо изваратено в мисленето на тези лъскави, поддържани момичета, на тези презадоволени момчета, които могат да се забавляват с една трагедия.

Сигурна съм, че ще станат добри журналисти. Ще правят впечатляващи репортажи, ще печелят награди и слава. Ще продължат да бъдат лъскави, доволни и задоволени.
Аз, от своя страна, ще пасувам. Такъв журналист не мога да бъда. Не мога да изрязвам смъртта от статия или репортаж, за да я заменям с напудрени колажи. Прекалено човешко го виждам, никак професионално.

Сигурна съм, че това си е мой проблем 🙂 Определено, определено доброто и злото са просто въпрос на мислене.

You may also like...